Вера Ганчева - издател с вътрешно горене

Интервю във вестник "Култура"

Доц. д-р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в университета в Стокхолм (1965-1968). Била е последователно репортер, зам. главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство "Народна култура" (1978-1989), основател и управител на издателство "Хемус" ООД (1991-2001), директор на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" (1996-97), съсобственик и управител на ИК "Хемус Груп" ООД. Преподава културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология в специалност "Скандинавистика" на Софийския университет (от 1993). 
Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и явления в световната литература и култура: "Телескоп, път и две сиамски котки" (1984), "Гладът като хляб" (1988), "Синьо + жълто = зелено" (1992), "Амалгама" (1993), "Швеция - страната и хората" (2001). Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори от Скандинавския север като Аугуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и много други. 
За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с български и чуждестранни отличия.

- Безспорно за повечето професионални читатели вие сте свещеното „чудовище” на българското книгоиздаване. Ние сме възпитани през книгите на издателство „Народна култура”, а и от неговия ръкав след 1989 г. изскочиха качествените съвременни издателства у нас. Как обаче се появи феноменът „Народна култура"? 

- Това, което аз и моите колеги от ‛Народна култура‛ съумяхме да извършим за период от около десет години, представляваше по същество надграждане на вече постигнатото в модерното българско книгоиздаване, чиито традиции се коренят в духовното и интелектуално раздвижване на прелеза между ХІХ и ХХ век. Благодарение на апостолските усилия и високата лична образованост на немалко наши творци тогава, културата на нова България сравнително бързо се приобщава към европейската, а между двете световни войни тя вече е неразривна част от нея. Конкретни сведения за този книжовен «бум» и за литературното богатство, наследено от нас, предоставя например едно ценно издание на Института за литература при БАН и СПБ, в чиято подготовка взех участие и аз 1. Подобно на всяка дейност, и книгоиздаването е процес със свои етапи на развитие, а законът на еволюцията изисква всеки следващ да е качествено по-добър от предишния. Издателите от моето поколение, сред които изпъква не една ярка личност – имам предвид, разбира се, ръководители, редактори, автори, преводачи: все съюзници в обща битка на фронта на Словото, поеха щафетата от хора, осъществили се професионално и творчески в условията на по-трудно и сурово време, идеологически рестриктивно, силно охладено от атмосферата на Студената война. Ние бяхме израснали и формирани с тяхната продукция, създавана и «консумирана» в изолираност от голяма част от света, който опознавахме главно чрез нея. С благодарност си спомням