Разговор на Огнян Стамболиев с проф. Вера Ганчева
Проф. д‑р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в университета в Стокхолм (1965–1968). Била е последователно репортер, зам. главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966–1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство „Народна култура” (1978–1989), основател и управител на издателство „Хемус Груп” ЕООД. Преподавала е културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология, странознание на Швеция и на Исландия в специалност „Скандинавистика” на Софийския университет (от 1993). Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и явления в световната литература и култура: „Телескоп, път и две сиамски котки” (1984), „Гладът като хляб” (1988), „Синьо + жълто = зелено” (1992), „Амалгама” (1993), „Швеция — страната и хората” (2001), „Емануел Сведенборг – архитект на вечността“ (2012). Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори предимно от Скандинавския север като Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и много други. За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват златна значка на Националния конвент на експертите (2006), високият датски орден „Рицарски кръст на Данеброг” (2002), шведският “Кралски орден на Полярната звезда” — първа степен (2008), норвежкият Кралски орден за заслуги към Норвегия – първа степен (2012) , наградите на Шведската академия (1983, 2001, 2013), на Съюза на шведските писатели (1994), Международното отличие (за превод) на името на Ханс К. Андерсен (1979) и др. Председател на дружеството „Приятели на Швеция в България” (от 1993).
Уважаема Вера Ганчева, нека започнем нашия разговор с вашето детство и първия ви досег с литературата?
Най-хубавите спомени от моето детство и ранна младост са свързани с часовете, блажено дълги и несмущавани, които прекарвах в уединение сред книгите в бащината библиотека – неголяма стая с остъклени шкафове до тавана, достатъчно дълбоки, за да вместят няколко хиляди тома в по две плътни редици на всеки рафт. Естествено, не можех да ги изчета всичките, пък и до днес немалко от тях са само прелистени, други (все още) недокоснати, но дори вероятността да сторя това сякаш ставаше метафора на желание, на потребност, не по-малко сгряваща от реалното й удовлетворяване. Този дотелевизионен уют на домашната библиотека, затъмнена и тиха като храм, усещането за тайнство, подсилвано от екстаза на почти физическото съприкосновение с възвишеното, от тръпката при всяка „крачка отвъд огледалото“, сигурно са изиграли решаваща роля при формирането на моята сетивност и характер. Трудно ми е да опиша с думи атмосферата на това отдадено посвещение в четенето, не само като удоволствие или източник на познания, а и като изкуство, усвоявано според Гьоте от самия него цели осемдесет години…
Четенето обаче е не само просвещаване,
