Всеки Великден ни прави малко по-добри, казва известната литераторка

Госпожо Ганчева, в разговор преди доста години ми бяхте казали, че гледате на бъдещето като на хоризонт, а не като на надвиснал дамоклев меч. Верни ли се оказаха тези ваши предчувствия?

Тогава съм изразила всъщност свое убеждение, което се потвърди от развитието на процесите в нашето общество. Неговото състояние и качеството  на живота на отделните хора наистина не са за завиждане, но не може да се отрече, че движение напред има. Много е важно то вече да поеме посока и нагоре, към духовните ценности и изграждането на такава стабилна етическа система, която да регулира както индивидуалните, така и социалните отношения у нас. Там, където отдавна я има (и в света, който наричаме някак по навик "цивилизован", и сред народи или хора с битие, отдалечено от неговите - май често заробващи - критерии и постижения), жизнената среда се характеризира ако не с хармония, то поне с уравновесеност, а оттук и със спокойствие, гарантиращо напредък, т. е. място и шансове според желанията и обективните способности на човека, реалната му равнопоставеност с другите. Метафората за дамоклевия меч обаче неслучайно е стара като света и все още опасно валидна - никой не бива да забравя, че гибелно остър, той виси над нас на конски косъм, чиято здравина зависи от волята ни - индивидуална и колективна, да не предизвикваме неговото скъсване.

От друга страна, и двете перспективи са достойни за всяка високонадарена личност...

Хората с големи заложби, особено творците, са по правило свръхчувствителни и регистрират на трусовете още като вероятност. Оттук и повишеният песимизъм на доста сред тях, изразяван обикновено в мрачни прогнози и вайкане, които у нас отдавна са дотегнали и на най-големите  почитатели на културата, на изкуството. За отбелязване впрочем е фактът, че когато те съумеят да сублимират такава отрицателна енергия в художествен акт, да я преобразят в творчество, резултатът обикновено опровергава собствените им твърдения за безпомощност, за изолираност. И за предотвратяване дори на трусовете... Това става и без спонсори, дори въпреки митологизираното меценатство на съмнително забогатели персони. Тези дни наблюдавах по телевизията разговор по повод на закона за  меценатството в създаването на културни ценности - просветваха  "ролекси", сипеха се шлифовани думи, редуваха се добре заучени жестове, но усещането за фалш и подмяна на истинска загриженост за културата със стремеж към изгода и "замитане на следи" сигурно не е подвело зрителите.

Имате крилата максима: "Не се отказвай от себе си." Налагало ли се е все пак от нещо да се лишите?

- По-скоро принудително, отколкото доброволно, аз съм се лишавала от доста неща, без които човешкото съществуване става твърде еднопосочно и аскетично по дух и форма. Приемам това като поредица от уроци на съдбата, към която не изпитвам неприязнено чувство. Не съм й позволила обаче да ми отнеме това, което съм, за добро или за лошо, защото отдавна съм констатирала, че повече осъзнавам, отколкото преодолявам недостатъците си. Утешава ме