1.Когато влизаш в гората, не забравяй да почукаш.
2.Разтвори с две ръце един празен плик и изречи в него нещо на висок глас. После бързо залепи плика и го прати по пощата на някой, когото казаното от тебе може да интересува.

Тези напътствия на шведския поет Бенгт аф Клинтберг /род. 1938 г./ са като гранични камъни, между които се простира цяла територия. Надписите върху тях се четат от пръв поглед, но ги разбират онези, които схващат кодирания им смисъл: че природата трябва да се уважава и че комуникацията е всъщност напразно усилие. По редица признаци (географски, социални, психоло­гически, културни) можем да определим тази територия като Север - едно понятие, което от европейска гледна точка изра­зява не само климатично-зонално своеобразие, а и особености във външността, светоусещането, взаимоотношенията на хо­рата, които я населяват  и за които будното екологично съзнание е наистина характерно не по-малко от самотността и отчужде­нието. Разбира се, това надали ги отличава от останалите европейци и въобще от хората в съвременния свят, за които завръщането към природата е спасително бягство, надежда за лечение на хроничните простуди на душата, причинявани от студения асфалт в градовете, където единачеството е и често срещана, и вече приемлива форма на съществуване, но такава подчертана специфика като северната, при която контрастите играят ролята на нюанси, обуславя и специфичното отражение на модерните проблеми в повърхността на региона - огледално възприемчив с водата, която е най-свойственият му елемент. Особено знаменателна с двойствеността си на незабавно зримо ехо и на незрима дълбочина, която не отразява, а поглъща, не показва, а крие, водата за северния човек, моряк по ген и въжделение, символизира впрочем колкото неговата откъснатост от другите, толкова и възможността за преодоляването й, а нейните предизвикателства като стихия  го каляват за самореализация, каквато общуването в най-буквалния си смисъл далеч не винаги носи. Там ще ги видите навсякъде: хора, спре­ли колите си съвсем до водата, на ръба от вятър и бетон, който я дели от града, загледани в нея, без да слизат, неподвижни, сякаш оглушали за грохота на Стокхолм, Хелзинки, Осло, Копенхаген или Рейкявик, изпаднали в състояние на някакво странно блаженство, на транс или полусън, при което тялото се отпуска до безтегловност, а психиката набъбва от сокове. Тази «нирвана» е краткотрайна. Ежедневието, строго към свои­те подчинени, не им прощава продължителните отлъчки от за­дълженията, които налага, но след минутите на таен триумф над него затворът му, макар още по-тесен и душен, вече не изглежда тъй строго охраняван и принудите му — доживотни. Освен с примера за необятност водата е дала енергия и с вну­шението, че преградата е тъждествена на своето превъзмогване.

Океани, морета, езера и реки има навред по света, но ако лазурната шир на Юга, да речем, превръща подобен диалектически извод в мелодия, сивотата на Севера (оловна, сребриста, опалесцираща) го прави сякаш предвещание, тласкайки ми­сълта по-нататък, към онова, което остава скрито зад полупрозирното