Нищо не рухва.
Уолт Уитман. „Песен за мен“

Всичко започна да рухва.
Джек Керуак. „По пътя“

И рухна, би добавил Кърт Вонегът. Или Били Пилгрим, Елиът Роузуотър, Килгор Траут, Уилбър Суейн... Макар никой от тях да не е негово алтер его, всеки от героите му изразява, повече или по-малко, неговото отношение към действителността, в която е тласнат. Именно тласнат, защото едва ли някой от тях, включително и Уолтър Ф. Старбък от «Затворникът», би станал доброволен участник в този масов кеч, чиито правила и без друго дават шанс не за победа, а за осакатяване в по-поносима степен или за агония, досадно кратка от гледна точка на тълпата, струпана около тепиха. Реакциите и подвикванията й са впрочем добре известни на автора още от годините на неговото детство и юношество в Индианаполис: едно от лю­бимите неделни развлечения на съгражданите му било да наблюдават сблъсъка на парни локомотиви, устройван от спе­куланти с унинието, пораждано от голямата икономическа криза - гледката на железните колоси, смачкани като бишкоти сред апокалиптични гейзери от пушек, искри и сажди, ободря­вала множеството, галванизирала го с тръпката на ужас и до­волство, изтръгвала възгласи, които Вонегът впоследствие използва за иронични рефрени на перипетиите на своите герои. Така че, ако хуморът наистина е учтивостта на отчаянието, той проявява към читателите си направо куртоазия, разсмивайки ги с йеремиади, които им разказва като анекдоти. Меланхолията на този «Балзак, предрешен като Марк Твен», е обаче винаги доловима въпреки камуфлажа й с остроумия и гегове, със ситуации, по-абсурдни от панделки, вързани на бомби, с ду­ми, чиято преднамерено пряка употреба им придава преносен смисъл... Основания за нея, разбира се, не липсват, макар че е трудно да ги намерим било в семейната среда, в която израстнал (толерантна, солидна), било в образованието, което получил (биохимия, инженерство, антропология), или пък в наченките на обещаващо банална кариера (служба в голяма корпорация), осуетена по собствено желание и с внезапност, напомняща решимостта, с която един Шъруд Андърсън, да речем, се посветил изцяло на творчеството. Най-ранните от тях ще открием вероятно в краха на илюзията, че научнотехническият напредък е синоним на спасението на човечеството («Въобразявах си дори — каза ми Вонегът на нашата първа среща, — че моят по-голям брат Бърнард, изследовател-атмосферолог, може да фотографира самия господ и цветната му снимка да излезе като корица на «Попюлър Меканикс»), а също и навсякъде, където той виждал как заекът на историята над­бягва костенурката на литературата. Изводът за относителността и на уж непоклатимите апории сигурно е допринесъл за горчи­вината в често цитираното му признание пред випускници от колежа в Бенингтън (1970):

«Научната истина трябваше да ни осигури щастие и удоб­ства. Бях двайсет и една годишен, когато обаче стана така, че ние пуснахме научна истина над Хирошима. Убихме всички там. Тъкмо се бях завърнал у дома от военнопленничество в Дрезден, на чието унищожаване до основи бях очевидец. И светът тъкмо научаваше за страхотиите в