и втората) представляват всъщност притчи за двуборството на доброто и злото, прекъсвано само тогава, когато на доброто правят изкуствено дишане. Ролята на рефер очевидно винаги е удовлетворявала Вонегът, но яснотата и конкретността на неговите коментари (все в полза на доброто, от което обаче злото не престана да печели) нерядко влизаха в известен разрез с тайнствеността и дифузността на правилата на този двубой, със смътността на «драматургията» му, с не­определеността на местодействието. А и динамиката на неговия разказ — със статиката на такова положение на нещата, при което единствената възможна промяна е по-нататъшното му влошаване. «От годините, когато слушах лекции по антропо­логия в Чикагския университет, аз съм привърженик на убеж­дението, че човекът би бил щастлив само като член на малък социален колектив, на микрообщество, в което всеки познава всекиго, където равноправието и взаимопомощта не са поло­жителни явления, а съвсем естествени дадености — каза ми Вонегът в Ню Йорк, когато му споменах за упреците на някои критици, че ефектът от книгите му бил горе-долу подобен на този на телефонните служби за утеха: прочиташ ги, смееш се през сълзи, после ги захвърляш, смехът секва, сълзите оста­ват... – Но за съвременника такива оазиси на живота съще­ствуват само във въображението, неговото собствено или на писател като мен, когото дисквалифицират като «фантаст». Във всяко свое произведение обаче аз съм казал по някоя истина за Америка. Впрочем истината, защото тя е една.»

Онези, които не са я схванали, би трябвало да прибягнат до принципа на бокононизма, изложен още в «Котешка люлка» (1963) и състоящ се в това да си втълпяваш, че разбираш всич­ко, което не разбираш. Учението на пророка Боконон е впро­чем истинска религия (месианството е една «ахилесова пета» на американеца, в която Вонегът много обича да се цели), раздробила човечеството на малки групи, на групускули, на­речени караси и изпълняващи божията воля, без да съзнават какво вършат. «Щом установиш, че животът ти се е преплел с нечий друг, и то без никакви обясними причини, знай, че въпросният индивид е може би член на твоя карас.»

По силата на бокононистичната логика Уолтър Ф. Старбък и Мери О’Луни са от един и същ карас. Те са във всеки случай герои на един и същ роман, ако въобще можем да приложим такова определение за персонажа на Вонегътова книга: най- често бездействащи лица, неми свидетели на катаклизми, които те и при желание са безпомощни да осуетят. В «Затвор­никът» (1979) обаче се оспорва не само психолитературната, а също социалната и политическата семантика на геройството, крайъгълна в реториката на американските държавници, която авторът изобличава като логопатология и поведението им — като параноя, но вече не с комичната артикулация на Лаурел и Харди, да речем, а с трагическата дикция на един Чаплин, комуто романът е посветен косвено заради «почти непоносимата меланхолия» на неговите филми. Това е най-силното произве­дение на Вонегът от «Кланица пет» насам ⁶ и макар че отново е парабола на двубоя добро-зло, на изнуреността на доброто от мускулестото