надмощие на злото, в утробата на чудовището (да си припомним метафората на Брехт) сега прозира и плодът, толкова по-ужасяващ, колкото предстоящо изглежда ражда­нето. И ако той някога е бил обземан от съмнения, че категорич­ността на идейно-нравствения ангажимент е преграда за устрема на фантазията, «Затворникът» като художествен резултат е достатъчно успешен, за да ги разсее и да насочи творчеството му в русло, на което «реката от мит и забава» ще остане при­ток. За своето предателство, извършено в годините на «маккартисткото средновековие», Уолтър Ф. Старбък бива възна­граден с кабинет в мазето на Белия дом. . . Криволиците на неговата кариера съвпадат впрочем с най-драматичните етапи в новата история на САЩ, която в пристъпите си на сомнамбулизъм ходи напред-назад по ръба на катастрофата, а в будно състояние замазва и последните пролуки, през които е възможно измъкване от нея. «Но нима и без това всеки изход не е вход другаде?», пита саркастично Вонегът, верен на своя песими­зъм, за който намира премного основания в света, обхванат сякаш от манията да се самоунищожи и до дебилност неспосо­бен да извлече поука от собствените си заблуди. Екзекуцията на Сако и Ванцети, Къяхогското кръвопролитие, гибелта на работничките от «Уайт Клок Къмпани», отровени с радий, маккартизмът, корупцията на профсъюзното движение, разпра­вата с младежите от Кентския университет, «Уотъргейт» са само някои от възловите моменти в този разказ за хиляда и една нощ в страната, където егоизъм значи морал, обществото (да парафразираме У. X. Одън) не е в състояние да каже дори «уви» между ударите, нанасяни му най-вече от неговите крепители, Системата е кораб, който изоставя давещите се плъхове, информацията е нещо точно обратното, а катакомбите на голе­мите градове са по-безопасни от улиците им... Само Мери Катлийн 0’Луни е запазила илюзиите си от времето, когато те още не са били обезценени, но и случайната й среща с Уолтър на Четиридесет и втора улица, и РАМДЖАК, най-крупният конгломерат на планетата (създаден, както би следвало да се досетим веднага, по подобие на корпорацията на умопобъркания Хауард Хюс), и завещанието, пъхнато в левия й кец, са не по-малко безсмислени от нейните благородни подбуди, наивни като безстрашието на костенурките от Галапагоските острови.

Живей и се учи.

Тъкмо бях прочела романа, когато ми попадна съобщение, публикувано във френско издание ⁷, за съдбата на друг затвор­ник — Рафаел Кансел Миранда, пуерториканец, осъден през 1954 за подривна антиамериканска дейност. И вече близо три десетилетия той изстрадва, при най-строг тъмничен режим, в килиите на Мариън, на зловещия Алкатрас, на Лийвънуърт, своята мечта за свобода на Пуерто Рико. Когато го хвърлили в затвора, бил седемнадесетгодишен...

Удоволствието от произведението на Вонегът дълго бомбар­дираше сетивата ми с остри иглички, но след като научих за случая Миранда (без съмнение съвсем не единствен в САЩ), на мен ми се прииска този траен вкус да бъде не само тръпчив, а и горчив. Защото, ако Уолтър Ф. Старбък оприличава своите премеждия на «превъзходна оперета», участта