немските лагери на смъртта. Ето защо подех чистосърдечен разговор със себе си.

- Е, ефрейтор Вонегът - рекох си аз, - май не си имал право да бъдеш оптимист. Песимизмът е като че ли по-оправдан.

И оттогава насам, с малки изключения, аз съм си все пе­симист. »

Дали именно този песимизъм, разочарованието, прогорило душата му като киселина, двусмислеността на знаците, на които разчитал да го ориентират, не го подтикнали да влезе в лите­ратурата откъм фантастиката, при която бъдещето е по-често назидание, отколкото перспектива? «Ние сме това, което се преструваме, че сме, и затуй трябва много да внимаваме на какви се правим», заявява той във встъплението си към «Майка нощ» (1961), роман, пресъздаващ войната като призрачен пей­заж, из който пъплят климатизираните автобуси на туристиче­ски агенции, и езопово предупреждение за наказуемостта на бракониерството в територията на паметта. Самият Вонегът (род. в 1922) се престорил на фантаст, и то така сполучливо, че станал пър­вият голям писател от ново време в САЩ, който се наложил чрез издания на книгите му най-напред не с твърди, а с меки и ярки корици, т. е. чрез прословутите paperbacks — умори­телно еднакви в своето многообразие, те действително могат да сведат публиката на един или друг автор до клиентелата на супермаркета, на дръгстора, ако не се предшестват от том­чета, респектиращи с луксозната подвързия и с изисканата приглушеност на оформлението. Със своя пробив той нарушил законите на тази индустрия, санкционирайки я сякаш за при­вързаността, с която опаковала неговата социална сатира като научна фантастика, и то не толкова заради евфемизма, колкото по комерсиален инстинкт, още повече, че и названието на планетата е, да речем, Титан или Меркурий: не Земя, не Аме­рика. Впрочем именно «Сирените на Титан», произведение, считано днес за един от най-интересните и сложни експерименти в творчеството на Вонегът, го избавя от принудителната изо­лация в зоната на паралитературата: сравнително скоро след излизането му като евтина джобна книжка романът се прода­вал по 50 долара «на черно» в кампусите на университетите, а изчерпването и на второто му издание (през 1966) не оставяло никакво съмнение в неговия огромен успех, преди всичко сред младежта. Резултатите от едно проучване на настроенията й в края на 60-те и началото на 70-те години показват дори, че ако поп-поколението бе някаква партия, неговият кандидат за президент щеше да се нарича Кърт Вонегът... Младежите го издигнаха в свой идол и герой, разлепиха портретите му по местата, където се срещат, за да дискутират, да се забавляват или да се любят, разменяха си неговите книги на гигантския пикник край Удсток, който всъщност се оказа последният им празник, помогнаха му да приключи първия (около двадесет­годишен) етап от своята творческа биография не с недоразуме­ние, а с триумф, направиха го най-популярния (и най-висока платения) американски писател от Хемингуей насам, обсаж­даха моравата пред дома му с раници, спални чували и с тър­пеливата надежда, че ще го зърнат или поне чуят да избоботва с елиътроузуотърска разчувственост: