задушаване: отношения, амбиции, вещи, соб­ствените ни отпадъци, количественото набъбване на човечест­вото. Притиска ни и небето, покрито с облаци от отровни изпа­рения... Индианците имат един обичай, наричан «потлач», който се състои в това, от време на време да унищожават всички свои придобивки - и ненужните, и нужните. Тъй като ние надали бихме избрали тъкмо такъв начин за освобождаване от товарите, които ни тегнат, защо да не си устройваме поне ези­кови потлачи? Макар че особена полза от тях сигурно няма да има. Нали някой беше казал, че изразяването започва там, където свършва мисълта.»

И по-нататък: «Писането е като ски-скок - изхвърлиш ли се от трамплина, значи ще трябва някак да се приземиш.» ³

Тогава той беше дошъл в Стокхолм като участник в конфе­ренция на Международния ПЕН-клуб: вече именит, ухажван от репортерите, магнетичен като приказния свирач от Хамелин, подир чиято флейта бяхме готови да се завтечем, събира­телен образ на братя Маркс ⁴ или (ако не беше толкова висок) на Чаплин с Лаурел и Харди, Елиът Роузуотър, дегизиран като Киркегор, а дали не всъщност Андерсен с перуката на Суифт? На журналистите обясняваше пак и пак, че току-що дал за печат новия си роман - «Закуска за шампиони», сед­ми поред и пръв в интервал от три-четири години, че е набеден писател-фантаст поради ширещия се предразсъдък, че не е възможно и да се занимаваш с литература, и да разбираш от хладилници, че Бермудският триъгълник е квадрат. . . Шегите, и каламбурите му впрочем правеха малко странно впечатление - той наистина приличаше на «човек, който е видял края на света и се е върнал, за да ни разкаже за него», но контрастът между смях и страдание не е единственият двуостър инстру­мент, с който Кърт Вонегът си служи по-скоро за отбрана, отколкото за нападение. А понякога се и разкървавява сам, от невнимание, поради непохватност (през последните години най-неочаквано станал левак и съобщи за това в една от кни­гите си явно с надеждата, че видоизменена във фраза, анома­лията ще изчезне като проблем), което ни затруднява допълнително в опитите да го вместим в клишираната представа за американския писател - завоевател на пространства, ездач на мустанги из прерията на литературата, Man в смисъла преди всичко на мъж, авантюрист, слязъл до дъното, за да стигне върха, герой на салуна и салона, трапер и артист, за когото ухото на Ван Гог е прекалено скромно пожертвование, пред­става, оспорена всъщност от Вонегът като още една несъстоя­телна легенда. «Едва ли е толкова чудно, че за мнозина от онези, които надживяха предишния критически режим, не е съвсем лесно да разберат, че ако от известно време насам и те­ са започнали да ценят Вонегът, то не е защото са станали привърженици на поп-културата, а просто поради обстоятелството, че той винаги се е намирал от другата страна на Висо­кото изкуство», отбеляза например Лесли Фидлър, добавяйки, че тъкмо там тече реката от мит и забава, доскоро подземна поради диктатурата на елитисти от рода на Т. С. Елиът и Клинт Брукс. С вода именно от тази река писатели като Во­негът, Пинчън, Бартълми, Бротигън утолиха