– пряко или косвено – усил­вали въртопите в социалните глъбини и предизвиквали надигането й. Сред най-известните примери можем да назовем Керуак и битническата литература, утвърдила стремежа към индивидуална автономия като нравствена норма; Дж. Д. Селинджър, очертал маршрутите на вътрешното бягство от маккартизма и според чието «евангелие» Христос бе «дебела жена от Айова»; англичанина У. Голдинг и неговия роман «Повелителят на му­хите», сигнализиращ, че злото се таи не в обществения ред, а в онези, които го въдворяват; Хелър и Вонегът, чиято популяр­ност един младеж от Сан Франциско сумирал така: «Холдън Колфийлд беше хлапе, разбираш ли? Докато Йосарян и Елиът Роузуотър влязоха в схватка с военните, с Виетнам, със Системата...» ²  Да не пропуснем и Херман Хесе, духовния учи­тел на «децата-цветя» от Хайт-Ашбъри до Гринич Вилидж, които дешифрираха неговите анаграми на древни мъдрости и предутринни прозрения като решения на своите дилеми. И впрочем именно в едно есе, озаглавено «Защо те четат Хесе» (1970), Вонегът прави извода, че «Америка гъмжи от хора, които се терзаят от горчиво-сладката мъка по дома, а... «Степ­ният вълк» е най-дълбоката книга за носталгията, писана ня­кога», внушавайки представа и за емоционалните регистри на това вълнение: от алта на хармоничната свързаност до дисканта на разрива и писъка на безвъзвратната загуба. Дали обаче неговите разсъждения за интереса към творчеството на Хесе не са в някаква степен и подсъзнателен коментар на соб­ствения му успех? Защото и произведенията на Вонегът запъл­ват всъщност онази празнота между подслона и ръба на про­пастта, между изходната точка и недостигнатата цел, между уюта и илюзията за него, която инак зее като рана. И митът е дом — опровергаването му оставя без покрив вярвалите в него, особено когато те не могат да го заменят с друг, равно­стоен. Такъв например е митът за обществото като голямо се­мейство, в което решаващата дума има бащата, т. е. главата: отделните му членове са потенциални наследници, приемници на властта или, с други думи, обществото принадлежи на всич­ки, тъй както семейството е владение на тези, от които се състои. Ефектът от това отъждествяване на интимно битие със социално намира най-чест израз в тълкуването на редица сериозни конфликти като традиционни противоречия между поколения­та, но Вонегът оголи механизмите на такава преднамерена идентификация и разкри не само че те са монтирани навсякъде, а и че патернализмът е гниеща структура, психоисторическа отживелица, натрапвана на «синовете» като предопределение.

Посланието му бе толкова по-въздействено и бързо въз­прието, колкото уж нехайно и дори някак безотговорно го беше внушил - с хумор, употребен като иносказание, с литоти вместо с хиперболи, с изречения, кратки като поздрави, и с думи, изсипани сякаш от скъсан плик с пуканки. Никаква поза, никаква нравоучителност, никаква високопарност... «Светът, в който живеем, и без друго е достатъчно тежък - отвърна ми той в Стокхолм, когато отбелязах, че стилът му е лек и рехав, синтактично почти нематериален. - Безчет неща ни притискат до