да я предотврати. Поне у нас, в САЩ, обществената му роля е нищожна, «без реплики». Макар че, ако не бяха авторите на криминални романи, хората щяха да се убиват все по един и същ начин...»

Втората ни среща стана три години по-късно, през 1976, в Нюйоркската градска библиотека. Макс Ернст вероятно е прав, че художникът е загубен, ако се намери, а ето, мислех си аз, житейският и творческият шанс на Кърт Вонегът се състои тъкмо в това, че се е намерил, за да не се загуби. Ня­каква промяна обаче се долавяше: сега той приличаше повече на този, който наблюдава кипящата водна магма на прилива, но не прави и опит да побегне от брега, отколкото на онзи, който задържа последния си дъх, за да разкаже още една шега. Може би славата бе претърпяла метаморфоза от приключение в навик или просто усмивката не служеше вече за прикритие на умо­рата. «След «Кланица пет» пиша все по-зле - беше признал той в печата. - С времето някои растат, други се смаляват. Аз очевидно принадлежа към втория тип.» Преувеличение, разбира се, макар че успехът винаги вдига летвата по-нагоре и със «Закуска за шампиони» Вонегът според критиката не я беше съборил, но все пак закачил и сега му предстоеше нов скок - романът «Фарс или Никога вече самота», съставен като мозайка от автобиографични факти и фантасмагории (подреж­дана с «усещане на онази призрачна болка, която понякога прорязва чукана на ампутиран крак») и посветен на Лаурел и Харди «заради отказа им да разберат, че пианото пак няма да влезе през вратата». С упорство, подобно на тяхното, Воне­гът и тук повтори идеите, на които бе давал израз досега: за абсурда като връзка между човека и света; за любовта като стратегическо отстъпление от една враждебна реалност; за добронамереността като причинител на страдание и бъркотия; за лудостта като ясновидство; за хумора като синоним на самотничество; за хипнотизиращата омая на разрушението... «Кажи ми откога сме мъртви!» - той сякаш транскрибира патетичния възглас на Георг Тракл с пиктограмите на своето картинно писмо, онагледяващо и онова, което читателят не се осмелява да помисли, лишен дори от утехата за задгробно блаженство: раят не е хавайското игрище за голф, зеленеещо се във въображението му, а запусната ферма за пуйки.

Хай хо. ⁵

Най-голямото удоволствие, което един меланхолик може да си позволи, е алегорията, пише Валтер Бенямин, и то вероятно е единственото, което при Вонегът застрашава да се превърне в порок. Но констатацията, че бездната между миналото(Индианаполис, семейството, мечтите), настоящето (Ню Йорк, гробовете на близките, крушенията) и бъдещето, мъгляво, ужа­сяващо като мъртвилото, което цари отвъд значенията на ду­мите, е не само дълбока, а и бездънна, го тласка към уплътня­ване и идейна релефност на внушенията, досега сякаш пре­давани с пъстрите флагчета на забавна сигнализация. При цялата своя злободневност, вложена по-скоро като атмосфера, отколкото като информация, и въпреки несъмнената си сати­рична сила и художествена оригиналност романите от първата фаза на творчеството му («Закуска за шампиони» е един вид граничен камък между нея