Впечатления и мисли, породени от едно пътуване до Китай

Обядвах у Гьоте. „През тези дни, откакто не съм ви видял - каза той, - четох много и различни работи, особено един китайски ро­ман, който ми се стори извънредно интере­сен.“ „Китайски роман? - учудих се аз. - Трябва да е много странен.“ - „Не дотолкова, колкото може да се допусне - каза Гьо­те. - Хората мислят, действат и чувстват почти също като нас и човек бързо за­почва да смята, че им е равен, само че у тях всичко изглежда някак по-ясно, по-чисто и по-нравствено.“... - „Но - рекох аз - може би този китайски роман е един от ху­бавите им?“ - „Съвсем не - отвърна Гьо­те, - китайците имат хиляди такива и са ги имали още тогава, когато нашите прадеди са живеели в горите.“
(Из „Разговори с Гьоте" на Й. П. Екерман)

„Вечността е много дълга - особено към края си.“
Франц Кафка

ФЕНИКС И ПЪДПЪДЪК

Под прозореца на моята хотел­ска стая в Кантон река Сидзян се разлива като околоплодни води, изтекли от гигантска утроба. Сравнението изниква някак от само себе си и съ­що тъй естествено бива оспорено от (атавистична) представа за стихия, носеща гибел и разру­ха, за подмоли със заплетени в тях коси на удав­ници и пречупени мачти, мъртъв плет, по-черен от бездната, с която взаимно се обграждат, жи­лав, неогъваем, разсичан от сребристите ками на ненаситни хищни риби... Насладата от гледка­та навън неочаквано навява страх и под хладната му струя душата изтръпва, станала същев­ременно екран за отблясъците на залеза, който превръща пейзажа в драматичен спектакъл, и свръхчувствителна мембрана за тревожни сиг­нали, за гласове, нашепващи сякаш предупреждения. Три джонки с кафеникави платна, бързи и леки като ципокрили, ги отнасят в тесните си каюти, а сирените на разминаващи се в далечи­ната параходи заглушават морза на внезапното безпокойство, та преди да са се стегнали във въ­зела на неканена мирова скръб, сетивата отново се разтварят подобно на ветрило, което нюанси­те и ароматите на предвечерния час в Тропика на Рака ще разкрасят като коприна с деликатни акварелни  пръски, с фосфоресциращите нишки на многозначни и изпълними обещания.

 От възторг и упоение към вглъбяването им чрез размисъл и избистряща тъ­га в онази радост, която тук, в Китай, пък и другаде в Азия, наричат особен вид мъдрост, движението на емоции и идеи (сигурно най-важното в покоя, ако парафразираме класическия афоризъм на философа Лаодзъ за покоя като главното в дви­жението) чертае безпогрешно кръг, символ на Би­тието и негово предусловие, прастара емблема на диалектиката, на антитетичната връзка между логически несъпоставими дадености и принципи, процеси: психическо и физическо, духовно и ма­териално, вътрешно и външно, микро и макро, тъмно и светло, ин и ян. Бялото е потенция на черното и обратното; ин (Земята, жената, мра­кът, пасивното, пространството) е изключено без ян (Небето, мъжът, светлината, активното, вре­мето) и в своята здрава сплетеност, в динамичното си равновесие, посредством което поддър­жат в обхват всеединството, те се пораждат съвместно тъй, както Реката напри­мер, олицетворявайки кръговрата на живота, ги изразява в своята сложна същност на система, на вечен и пречистващ цикъл, на борба и взаи­модействие на антиподи. Свещена стихия, коя­то създава и унищожава, люлка и гроб, близост и отстояние, път и преграда, изпитание за воля­та на човека и резултат от неговото преодоля­ване... Сидзян, най-голямата река в Южен Ки­тай, наричана от кантонци Перлена без особени конкретни основания (ако не се счита едно пое­тично предание) и по-скоро с чувство на приз­нателност за уютната и плодоносна делта, която предоставя на града им, е играла и играе до днес роля, сходна с приноса (в разни зони и епохи) на Тигър и Ефрат, Нил, Инд, Ганг, Амур и Вол­га, Амазонка, Мисисипи, Дунав, Жълтата и Дъл­гата река в развитието на крупни социално-икономически формации, за процъфтяване на цели култури, за утвърждаване на хомогенни и (по­вече или по-малко) трайни общества с етническа и материална мощ. Английският историк Арнълд Тойнби, да речем, тълкува определящите стадии на еволюцията според степента, в която хората са устоявали на предизвикателствата, отправя­ни им от природата и принуждавали ги да на­прегнат до краен предел своите сили и способ­ности: така китайската цивилизация се заражда и избуява не около относително спокойното те­чение на Дългата река (Яндзъ), обслужваща безропотно над тристамилионно население, а по­край Жълтата (Хуанхъ) - непредсказуема и буй­на; колкото майка, толкова и мащеха, змей с раззината паст, както я изобразявали, но бла­готворна именно с твърдостта и закалката при обуздаването й.

Осем пъти по-пълноводна от Хуанхъ поради изобилните дъждове в района, за който е харак­терен субтропичният мусонен климат, Перлената река е все още фактор в кипящата реалност на града, на областта, привилегия, която доста ней­ни (и то прочути) посестрими загубиха с появата и усъвършенстването на модерните средства за транспорт и съобщения. Ноевата какофония и су­етня, сякаш неповлияни от тях и от Времето, кои­то възприемах през прозорците и остъклените ве­ранди на хотел „Белият лебед“, наистина подкрепяха с невероятните си звукосъчетания, цветове, мириз­ми, слети в хармония дори при режещи контрас­ти, твърденията, че функционалното взаимодейст­вие на ин и ян е закон и на мирозданието, доказ­вайки неговата реалност с безчет аргументи, и то предоставяни денонощно в самата им пресечна точка: между Небето и Земята. Шлепове и сало­ве, джонки, сампани, пироги, гемии, какви ли не плавателни съдове (бумтящи или съвсем безшум­ни, товарни, пътнически, риболовни, увеселителни, даже жилищни), какви ли не екипажи - реката винаги е била един вид квартал на Гуанджоу (то­ва е китайското наименование на града, днес над десетмилионенi) може би още от основаването му преди повече от двадесет века, благословено според старинна легенда с посещението на петима пра­теници свише, яхнали кози, и твърде често в про­дължение на бурната му история е влачила води­те си окървавени от битки с нашественици или от потушени народни въстания. Бунтовният дух на хората в тази част на страната коментира впро­чем още Конфуций (551-479 г. пр. н. е.) и в своя стремеж да бъде строг, но безпристрастен както подобава на мислител-наставник с неговия авто­ритет и ранг, той не дава пряк израз на недовол­ството си от южняците, размирници с поведение, противопоказно на доктрината му за етическа споеност на управление и подчинение, за ред, тъж­дествен на ненакърнима йерархия (външна и вът­решна; социална и ценностна), а го замаскира с отчитане на някои техни достойнства („притежа­ват дарба за изкуство, постоянстват в науките, имат милосърдно отношение към изпадналите...“), недостатъчни обаче, за да се изравнят със съна­родниците си от Северен Китай, които „многократно ги превъзхождат със своята смелост да посрещат и търпят несгодите.“ Амбивалентните похвали на Конфуций говорят както за неговите обясними предпочитания към тези, които са „уме­рени по нрав, изтънчени и проницателни в своята вярност към принципа ли“, т. е. към догматиката на трите вида отношения (между владетел и поданик, стар и млад, родител и син) за сметка на „припрените и неблагонадеждните“, така и за смайващия хронообсег на собствената му прозор­ливост: Сун Ятсен (1866-1925), „бащата на ки­тайската революция“, е роден близо до Кантон, а в източната част на града, сред парк, се издига мемориален комплекс, посветен на загиналите във въоръженото работническо-селско въстание, из­бухнало през м. декември 1927 г., допринесло за учредяване на Кантонската комуна и макар сма­зано от китайската реакция и покровителите й от­вън (със свирепост, за която известният роман на френския писател Октав Мирбо „Градината на изтезанията“ дава непълна, дори бледа предста­ва), за началото на Втората гражданска револю­ционна война (1927-1937), един от най-решаващите етапи в борбата, завършила с провъзглася­ването на народната република¹.

Изобщо и Гуанджоу, и провинция Гуандун, чийто център градът е, никак не са бедни откъм следи за антиконфуциански изблици и настроения на свои­те жители. По-явни или видими за поглед, подси­лен с диоптрите на съответна информация, тези следи обикновено отбиват влагането на алегори­чен смисъл в тях, тълкуването им като засекре­тени символи на непокорството, на неизтлялата жарава на протеста, абсурдно впрочем при тъй оголено покритие на идея и ефект, на решимост и дело: храмът на Конфуций например, построен в града през XVI в., в епохата на династия Мин, бил превърнат от д-р Сун Ятсен в първата школа за кадри на Китайската компартия; други пък, значително по-пресни, отвеждат право към марсовите по­лета на сблъсъци не от днес, но от вчера, по-точно от снощи, от онова съвсем близко минало, за което китайците дори търсят поводи да говорят с болка и гняв, защото не искат (и не бива) да го забравят. Храмът Дзумяо край Фошан, на два­десетина километра югозападно от Кантон, пора­зява с шедьоврите на малка пластика от керами­ка, отрупали огънатите нагоре, „в усмивка“, стре­хи на портала, на полуоткрития павилион със све­тилище и на сцената за театрални представления, но през 70-те години едва оцелял от вандалските погроми на т. нар. „културна революция“.  Спа­сили го група кантонски младежи, които дали от­пор на хунвейбините, пристигнали чак от Ханджоу, за да го обругаят и унищожат. Не мога да откъсна очи от яркоцветното стълпотворение на хора и твари, изваяни с рядък усет за мига, чии­то трептения ги индивидуализират и обособяват, без обаче да им отнемат принадлежността към то­зи целокупен и жизнерадостен свят, създаден с любов и несравнимо умение, с изящество, за кое­то се улавям, че почти не мисля, скована сякаш от неотслабващия магнетизъм на Злото, надвисна­ло не тъй отдавна над красотата тук, над храма, вписан с иносказателна симетрия в околността, напълно в съзвучие с идеите на даоизма, с възви­сяващия космизъм на тази духовно-философска традиция, с нейното изискване за проникване в универсалното начало, структурно и енергетично, за овладяването му така, че приложено във всяка сфера на практиката на човека, то да я захран­ва с импулсите на порива към щастие чрез съвър­шенство. Хвърлям разсеяно няколко фъна върху огромната костенурка под една от терасите с на­мерението да я улуча, та според поверието да се върна отново, но не се и вслушвам дали монети­те изтропват по бронята й. Злото обсебва души дори и in absens, с отсъствието си, което винаги може да означава опасност от предстоящо присъствие. Заглеждам се в две къдрави облачета, покрити майсторски с глеч в оттенъците на оникс, които се преливат от най-светло до по-тъмно в степен, отмерена с естетическа свръхпрецизност според еталоните на декоративно-орнаменталното изкуст­во, надхвърлени обаче от безупречното съчетание на багри, форми и обеми, на колесници и митич­ни същества, на придворни в тежки одеяния и девойки с многостволи флейти, на луни и слън­ца, на фантастични растения, белопенести вълни, птици с причудливо нашарени пера, и изпитвам непреодолимо желание Анри Матис да е хиляди пъти прав в твърдението си, че човекът е направен от всичко, което е видял, а успоредно с него и надеж­дата, че поне няколко от тези прекрасни „тухлич­ки“ действително ще се вградят и в мен, че с тях ще се зазидат процепите за баналността и униние­то, за смога и сланата на ежедневието. Но дали Злото е окончателно отблъснато и победено, на­истина ли е далеч оттук?... Да, вярно, „културната революция“ е вече отминал кошмар, по-чудовищен и много по-продължителен от онези, които китайците от най-стари времена за­писват върху червени хартийки и бързат да ги за­лепят на някоя стена, но непременно южна, та слънцето да ги нагрее и да изпепели с лъчистата си сила Злото, затаено в тях. Днес надали някой счита, че този период на ужаси и мракобесие ще се повтори, че вратите, които Китай отваря към света, ще се затръшнат и залостят отново, за да изолират страната и народа й в карцера на период по-страшен от средновековие. В една от залите па полиграфическия комбинат, който посетих, машините, внесени от Япония и ГДР, бълваха в зашеметяващ ритъм и тираж поредния брой на популярно илюстровано списание с мус­таката гримаса на Салвадор Дали на корицата, а вътре - с репортаж от Хелзинки, с дръзка мла­дежка мода, със снимки на кинозвезди, попсъстави и леко облечени хубавици, на всевъзможни зна­менитости. Названието - „Уърлд афеърс пикториъл», почти изтласква йероглифите, които пре­насят смисъла му на китайски, с прозрачен намек за факта, че Хонконг се намира на петдесетина километра, че и Макао, азиатският Лас Вегас, не е кой знае колко далеч, та потракването на рулет­ките и на плочките за игра на маджон сякаш до­лита дотук от казината и комарджийските му притони, да не говорим за Тайван, или с други думи, че Гуанджоу и Гуандун са разположени, така да се каже, западно от Изтока и политиката на от­ворени врати отдавна означава, далеч не само за тази област и нейния център, политика на широко разтворени врати, през които не само влизат, а направо нахлуват чужди капитали за инвестиране на съвместни предприятия (т. нар. joint ventures), за финансово стимулиране и снабдяване с нови технологии, със стоки за ня­колко експериментални зони с „хибридни“ пазарни закони и конюнктура, с митнически и данъчни об­лекчения; презморски китайци (overseas Chinese), т. е. от Филипините, Тайланд, Малайзия, Синга­пур, САЩ и пр., заобикаляни с особено внимание; специалисти от различни краища на света, нужни със своя професионален и управленски опит, с инициативите си за катализиране на процеса на икономическа либерализация, но също немалко от пороците и токсините на западното общест­во, които постепенно изкривяват душата, огъват я и я подкастрят като някое от онези дръвчета-лилипути в саксии, пън цай или бонзай. За това и за още много друго разсъждавах и докато кръстосвах със „скутера“ на приемни­ка в хотелската стая из каналите на телевизионните програми, излъчвани от Хонконг, а и докато с няколкостотин пътници, превъзходно об­служвани по време на тричасовия полет от Пекин за Кантон (четири пъти по-продължителен през 50-те години, както става ясно от „Книга за Ки­тай“ на Симон дьо Бовоар), съчувствах на ге­роинята от мелодраматичния филм „Злочестата майка“ (прожектиран в салоните на огромния „Боинг“), подхвърляна като откъснат цвят на магнолия от вихрите на „културната революция“ и най-подир стъпкана в калта на унижението, на безизходицата от егоизма и безчестието, от кон­формизма, винаги тъждествен на коравосърдечие и бруталност. Мислех за противоречията и пробле­мите, съпътстващи растежа, за опасността от неравновесие между ин (Изток; своеобразие; пластичност; интензивност, букет от рози) и ян (За­пад; трафарет; безцеремонност; експанзивност; нарцис), за отварянето и затварянето - полюси; Сцила и Харибда, и когато се любувах на чудес­ните момчета и момичета, на младите мъже и же­ни както в Южен, така и в Северен Китай, строй­ни и гъвкави като върби, приветливи и спретнати, понесени на неизменните велосипеди към тегобите и монотонността на дел­ника с готовността да ги пресрещнат и с убежде­нието, че обратната посока е недостойна: не тъл­па, а многолюдие, непресушим източник на човешки ресурси. Не и потоп - истински океан, чиято сол е именно ежедневието, полепващо по кожата и при най-бегъл допир, парливо или разяждащо, но често с екзотичен дъх за пришълеца отдалеч; множество на куб, което обаче не изтощава и не пла­ши (макар на моменти да припомня на европееца отчаяното възклицание на Андре Жид: „Вярвам в добродетелта на малките количества. Светът ще бъде избавен от единиците!“), както шумно агре­сивната навалица на Неапол, да речем, алчните орляци покрай клонговете² на Бангкок или неудържимата и изтощителна стихия, отприщена по улиците на Ню Йорк. Напротив, китайските множества зареждат и дори въодушевяват може би със си­гурността, която вдъхват, на някаква опора или с осезаемата си напластеност на  поликултура, на цивилизация, не само на етнос: жи­ва плазма; величина, съизмерима единствено със себе си.

Развитието няма нито да пренебрегне, нито да пощади хората, в чиито лица се взирах и в Пе­кин, и в Кантон, сякаш с натрапчивата идея да прочета в тях онова, което не бих открила в пъ­теводителя на  „Нагел“, нито в книгите и пособията за Китай, древен, стар и днешен, заети от Народната биб­лиотека или от приятели, но вътре в себе си им пожелавах спиралата му да има еластичността на пружина, на ресор, и то да не прагматизира дей­ствителността, отношенията им по подобие на свръхутилитарния и рационален Далечен запад; да не накърнява тяхната пословична дарба за жи­вот, извоювала им званието „експерти по оцеля­ване“, съчетали митичното безсмъртие на феник­са с реалната жизнегодност на пъдпъдъка, ед­накво тачени в народното творчество и възпява­ни от големи поети; да им донесе ефикасна демо­графска политика, съпроводена с равнище, улесня­ващо нейното провеждане на прелеза между следконфуцианското и предпотребителското общество; да не ги роботизира и уеднаквява чрез... пъстро­та; да им помогне да съхранят хумора си като психическо кунфу и да не привикват с т. нар. „бързи“ и печално вездесъщи специалитети на мо­дерното време. И още: да ги поддържа все така витални чрез си­лата на клана, чрез принадлежността към Групата, материя прима, амалгама, сляла отделното (ин) и масовото (ян) в енергетично ядро, поглъщайки индивидуалните особености, уникалността на „аз“-а, за да ги дисимилира в колективно съзнание, ре­гулиращо и подсъзнанието, в нова идентичност, в отлика от друг тип, с друго качество, свързваща, не разединяваща, в онази солидарност, която впро­чем и досега не позволява по статуите на колени­чили предатели в Ханджоу (близо до Шанхай) да засъхнат храчките и плюнките на хора, минали оттам или дошли нарочно, за да дадат израз на своето презрение и към издайниците - косвени убийци на Юе Фей, легендарен герой от епохата на династия Сун, и към изменничеството въоб­ще, към вероломството и низостта.

„Можем само да си представим какво би би­ло, ако някъде имаше скулптурна група, изобра­зяваща бандата на четиримата“ - засмя се моята нова позната Лан, предугадила сякаш реакцията ми на нейния разказ за този необичаен паметник край езерото с розови лотоси в Ханджоу. Разхождахме се с нея в Ботаническата градина, оазис с вече цъфна­ли храсти и напъпили дървета, където пролетта настъпваше с мирис на рохка земя и канела, из­вестна забележителност на Кантон и една от мал­кото, останали незасегнати от смерча на „културната революция“. За десетилетието от края й насам обаче градът, не тъй богат на исторически паметници и архитектурно-худо­жествени ценности като Пекин, но с по-учестен, несекващ ритъм, по-далекоизточен и предразпо­лагащ, си е възстановил и атмосферата, и само­чувствието да запленява с това, което демонст­рира под или покрай колонадите на дългите пок­рити тротоари, внушавайки, от една страна, усещането за южен уют и нега, за приятна отпусна­тост в шезлонг или в здрачната прохлада на чай­на и от друга - за нещо коренно различно от реалността, с която можем да го съпоставим. И тък­мо то ни ангажира в занимателна игра на тук и там, на сходства и несходства, на родно и екзотично, чиито полухазартни правила изискват „ед­ното да е другото“, а условието й ни подтиква да се огледаме от някаква дистанция в емоционал­ния ракурс на отдалечеността, за да потърсим своя някъде изгубен „аз“ и чрез вкуса на манго, лиджъ или който и да било друг плод от живо­писните пазари на Кантон да атомизираме душа­та си, но чрез сетивни експерименти, не ремини­сценции а ла Марсел Пруст, за да получим по- релефно и детайлирано познание за себе си, за своя периметър, за онова, което уж винаги ни се е струвало тъй ясно, лесноразбираемо, дори еле­ментарно, че възприемането му от разстояние, през призмата на чуждото, понякога шокира със съпровождащите го откровения и изненади, макар да е полезно и необходимо, както го е доловил и Т. С. Елиът:

Не ще престанем да изследваме, да търсим

и крайна цел на нашите усилия

ще бъде да се озовем на точката, отгдето сме поели 

и да се взрем във нея съвсем като за първи път.

Много различен от Кантон, Бейдзин (Пекин), който сигурно щеше да бъде разположен на тро­пика на Дракона, ако такъв съществуваше, притегля с тайни, скътани в лабиринта на хутуните, на уличките, обградени с плътни, непроницаеми стени, подобно на сиви коридори, лъкатушещи встрани от булевардите, на писти за тобогана на главоломни догадки и асоциации, стимулирани от този каменен ребус, от недостъпността на онова, което ги е породило, и от възможността си да я надвият в полза на въображението, притежаващо способността да съзерцава цветовете на Желязното дърво, да речем, без - както зрението - да му е нужно да чака цели десет века, за да им се наслади. Желязното дърво е на особена почит в ботаническия едем на Кантон, чиято вечна зеле­нина извиква в паметта градацията на нейните оттенъци в стихотворението на Ай Цин³, един от видните поети на Китай (...тъмнозелено, бледозелено, светлозелено, гъстозелено, свежозелено, нежнозелено, до черно-зелено, до чудо зе­лено...) и според Лан то наистина цъфти веднъж на хиляда години. „Чудесен при­мер за дълголетие и мъдрост! По-точно за дълго­летие чрез мъдрост, защото ни илюстрира поука­та, че ако искаш да живееш много, трябва да жи­вееш бавно: биотоковете протичат по-равномерно и спокойно през мрежата на нервната система без преразход на най-ценна енергия, която бързата катеричка пилее безразсъдно за разлика от муд­ния слон“,  разсъждавах аз на глас пред нея и преводача ни Гу, но в техните учтиви ус­мивки не се съдържаше и намек за отношение към натурфилософския ми изблик, както и за причи­ните, поради които те все парираха моята ини­циатива да си говорим на ти и с малки имена. Разбира се, не допусках, че тези причини са от някакво лично естество или се дължат на ксено­фобия, на неприязън към чужденците, в каквато пътешественици, наблюдатели, познавачи на бита и душевността на китайците ги упрекват открай време, позовавайки се на проявено спрямо тях високомерие, на грубост от страна на придворни и чиновници, на мандарини и властелини или на пренебрежението, надделяващо над учудването в докладите на пратеници на Поднебесната империя из нашите части на света относно странните нра­ви и обноски на туземците в Европа, за техния варварски начин на хранене, обличане, увеселяване. Не е без значение и обстоятелството, че чуж­денците твърде рядко са идвали с (и за) добро в Китай, както и това, че общуването с тях дори в обстановката на мир, на доброжелателство вина­ги е провокирало населението му с наложително­то нарушаване на стереотипи, ковани в течение на столетия, което на свой ред е равносилно на сериозно напрежение, на загуба на физически и психически потенциал, на отклонение от традиция с ролята на своеобразен регулатор, на стабили­затор в обществения и в личния живот, издигана в култ, сам по себе си социологически фактор. По­нятието традиция⁴ подсказва впрочем тази основна функция и обвързаността на поколенията с опит, предаван по генетичната верига и на раз­лични „етажи“ на съзнанието, масово и индивидуално, а в Китай, където установените норми са всевластни - и в сферата на подсъзнателното, допринасяйки за формирането на изотропна етно-социопсихологическа общност със специфична за нея условност при контактите, със съответната етикеция и модели за стриктно съблюдаване. Тъй че и свежата като праскова Лан, приятно типична за съвременна млада китайка с характеризиращото я съчетание на чувствителност и деловитост, на свенливост и пробивност, на еманципираност и грациозна женственост, и Гу - усърден, скромен, предано отзивчив, и толкова други познати, коле­ги, придружители през дните на това пътуване сигурно биха приели по-бързо и без задръжки ди­ректния, непринуден стил на общуване, ако тра­дицията на клана, схващан естествено в широкия смисъл на социум, не само на семейно-родова еди­ница, не им диктуваше известна резервираност, напълно превъзмогната днес от новите поколения китайци. Комуникация обаче и тогава имаше. Унисонът между този, който говори, и тези, които слушат, я потвърждаваше, както жес­товете, съсредоточеността, пестеливата мимика, ласкавото обръщение, комплиментът или евфе­мистичното омаловажаване на грозното, опасното, нежеланото - нагласата за естетизация на би­тието и в най-тривиалните му аспекти, за оцветя­ването му в меката тоналност на любезността, дискретната сдържаност и втория план, самокон­трола, е градивна в съвкупността от психоизразни сред­ства, която е продукт на възпитание, но в качест­вото й именно на неделима част от ценностна система, възникнала под въздействието на комплекс от  социално-нравствени стереотипи и с кате­горичен превес при цялостната ориентация на об­ществото, на отделните хора, на цивилизацията - система, предпоставена от традицията, залегнала в нейните основи.

Това взаимовлияние е сложно и нерядко конфликтно, но неотменно и като даденост, и като процес, като канал на енергия, която или преоб­ръща съвременността подобно на почва пред се­итба, или напротив, разравя я с хаотичността на хала, обезплодявайки недрата й. Така например отричането на културните тради­ции, прокламирано от маоистите, по същество не е „дебютно“: през III в. пр. н. е. император Цин Шъхуанди, чието име и управление асоциираме предимно с Великата китайска стена, дал заповед да изгорят всички книги и да изтръгнат ствола на изкуството, на творчеството, да го насекат и из­пепелят в огъня, известен с нарицателното опреде­ление „цински“, пращял и в други епохи, при дру­ги династии. .. Или казано по-иначе, абсурдното насилие и нихилизмът на революцията, наречена по някакво нелепо недоразумение „културна“, не са без прецедент и също са вписани в традиция, обслужила (поне за синолозите) това безумие. Но аз съм повече от сигурна, че не нея имаха предвид Лан и Гу (така ги и запомних, с фамил­ните им имена), когато с резервираността, както неточно назовах финеса и ненатрапчивостта им, ми възразиха, че не желязното дърво, а по-непретенциозният и вездесъщ бамбук е истинският сим­вол на дълголетието и устойчивостта: крехък и сякаш раним в своята одушевеност, както го рисува Ци Байшъ, но инак жилав, твърд, неизкоре­ним: „на дъжд расте просто пред очите ти“... Знак на търпение и упоритост, на стоицизъм и воля за живот. На Китай.

ИГРА НА ПЕРЛИ ОТ НЕФРИТ

Волтер е писал, че „пътешественикът обикновено познава крайно недостатъчно страна­та, в която се намира. Той вижда само фасадите на къщите. Почти всичко, което е вътре в тях, му е неизвестно“ и с неговото мнение можем само да се съгласим, особено ако се взираме в тъй непри­вични за нас „фасади“, каквито са китайските. Примамени от шанса да проникнем зад тях, да изживеем приключението на откритието, да се то­низираме с женшена на контрастите, ние сме поблазнени и от повода за увлекателен сеанс на иг­рата „тук и там“, от предизвикателството да про­никнем и зад своите собствени представи за се­бе си, където не е изключено да ни очаква не по-малка авантюра. Да си различен, е да си вино­вен, по-скоро мислят, отколкото го казват в Азия. А и да си уязвим. Но барикадата между едното и другото, между  мен / нас и тях е всъщност яз, водоподемна преграда в руслото на съзнанието, която повдига нивото на потока му, повишава неколкократно неговия дебит, превръща го в източник на електричество с високо напрежение. Рискът е оп­равдан, при положение че е осмислен, че едно пъ­туване, например до Китай, „насрещния полюс на нашето, европейското световъзприятие и опит“ (според френския писател Виктор Сегален) е и пътуване към „аз“-а, целенасочено завръщане към онова, от което бягаме, без винаги да сме съвсем наясно към какво точно се стремим (волна парафраза на Монтен) или просто го избягваме. Един­ствено при такова условие транспортирането в пространството (а и във времето - друг часови пояс; друга фаза на развитие; елипса вместо пра­ва линия...), т. е. „географската“ изява на лич­ността, може да даде отговор на въпроса защо под палещото слънце на Маркизките острови, сред колорита на екзотика, за която винаги бил меч­тал, художникът Гоген рисувал бретонски села, потънали в сняг, и въздишал: „Жадувам само за кътче вътре в мен, все още неизбродено“, а би до­вело и до нейното преобразяване, равностойно на нова съдба, на неподозиран хоризонт, на тръпка- тласък, макар че „тези, които преминават океани, менят небето над себе си, но не и себе си“, мъл­ви Хораций. И неговият скептицизъм за ефекта от по-продължителното и далечно странстване е като че мотивиран, защото то всъщност е процес и на алиениране: откъсва от обичайната среда, от близкото, от родното, ала не слива с чуждото. По логиката на „Алиса в страната на чудесата“, да речем, пътуването, пренасянето в друга реалност би трябвало да има с нормалната действителност връзка, напомняща за тази между нея и съня, та аз се питах какво сънуват чуждестранните турис­ти, тълпящи се във фоайетата и на кантонските, и на пекинските хотели с пътеводители и камери, обременени с подаръци и спомени за обиколка с кораб по Дългата река, за посещение в Лхаса или на храмовете в Съчуан, за лов-сафари в Юннан, за сезамите с коприни, пухкави кожи, изделия от порцелан, бродирани халати от атлаз, накити, но и със задължението да се наслаждават на свобо­дата, за която са платили, на максималното отда­лечаване от онова, чието доближаване благодаре­ние именно на пътуването ще ги промени. Дали ще се завърнат в страните, откъдето са дошли, също тъй трудно узнаваеми, претърпели видима и невидима метаморфоза както героите в романи на Балзак и Дикенс, у Мериме (да не говорим пък за древните - Гилгамеш, Одисей...), потвържда­вайки широко разпространения мит за трансфор­миращата роля на пътуването, поддържан може би от тези, които наистина заминават, „за да за­минат“, ала преобладават не те, а май онези, които се отправят надалеч с готовността да гле­дат непознатото, новото, различното през опуше­ното стъкло на своите предразсъдъци, шаблонизирани представи и наклонности, без някакво осо­бено желание да си разклащат разума и сетива­та „преди употреба“, за да не ги помътят сякаш с косвено (и по-опасно) любопитство към самите тях, обзети от не винаги неоснователното подоз­рение, че в по-големи дози то предизвиква гадене и душевни колики.

„Пътят не действа, а не оставя нищо неизвършено“, сочи мислителят Лаодзъ (VI в. пр. н. е.) в трактата си „Дао дъ дзин“, един вид „библия“ на даоизма, второто от трите кардинални учения- религии⁵ в историята на Китай, основна категория в което е дао (път), всеобщ закон на природата, първопричина на явленията и материални, и ду­ховни, а швейцарският психолог К. Г. Юнг го схваща като принцип на синхронното начало и добавя към значенията му личност, но в по-абстрактно семантична трактовка. Поетиката на странстванията, присъща на даоизма, предопределя следователно такова виждане за Битието, според което то е пътуване и хората са пътници във всич­ки синонимни вариации на думата (не и без ту­ристи, разбира се), намират се в движение дори когато са в покой (как беше впрочем и у Гьоте? „Да, аз съм само странник, скиталец на земята! Нима не сте и вие?“⁶) и ако се опитаме да проецираме наглед отвлечения квиетизъм на тази фи­лософска система върху четириъгълника, продъл­говат и тесен, на билета за отиване и връщане с цел да проверим идеите и чрез живота, чрез изме­ренията на предметното, почти с пълна сигурност ще констатираме, че някаква промяна има, че пъ­тят действа и провокира личността, изпробва нейното равнище и рефлекси, оспорва шумно рекламираните прелести на евротиката⁷, припомня източната мъдрост, че „няма епоха, в която да не си бил: човекът е човечеството“...

Вместо метаморфоза обаче най-често се получава анаморфоза, такова деструктуриране на формата, при което нейните елементи съхраняват характе­ристиката си, но се разбъркват в безпорядък подобно на колода карти или на име, разчленено на отделни букви и възстановимо не без помощта на усета, на интуицията, подсказваща правилната им подредба, т. е. смисъла. Наричат я още „тайна пер­спектива“, тъй като чрез анаморфоза художници­те някога предлагали „вратички“ в картините си: приятни клопки за окото и ума, които телевизия­та днес лишава зрителите си от навика да търсят и намират; послания, привличащи по-скоро с хер­метизиращия код, отколкото със съдържанието, нерядко заплетено и парадоксално като даоистки чжан, но при разбор дълбокоизразително в своя лаконизъм и също тъй наситено с искряща образ­ност и хумор. Що се отнася конкретно до Китай, онова първостепенно Друго, без досега, с чиято сложност, изтъква вече споменатият французин Сегален, Западът не би бил в състояние да обозре контурите и границите на своя „аз“, анаморфоза в случая е сигурно иронията, оборваща клишираните възприятия, книжния подход към този истин­ски субконтинент и предоставя камуфлиран, но все пак реален вход-изход за посетителя му, homo viator, не homo ambulatory, решен да следва препо­ръката на Су Шъ: „Ако искаш да постиг­неш истинност и да проникнеш далеч, действай без да затваряш пред нищо очите си!“⁸

Анаморфозата смущава тривиалната оптика, раздвоява я между видимото и спотайващото се зад него, допълва с взаимовръзката им предхож­дащите я обобщения за явното, за връхното, не­рядко тъй категорични като непрекъсната черта в хексаграма на „И дзин“, свещената „Книга на промените“, една от най-древните в света (ок. 1143 г. пр. н. е.). Текстовете в нея са тълкувания на шестдесет и четири графични символа, съставени от по шест черти - прекъснати (ин) и непрекъснати (ян), които образуват всевъзмож­ни комбинации, споени от дуализма на класиче­ската китайска философия (представителите й били не само мислители, заобиколени с книги, но и музиканти с флейти или цитри, т. е. творци, меч­татели, според оценката на Ницше, съдържаща завоалиран упрек срещу ограничено профилира­ните му колеги), фиксирайки динамичните момен­ти, ситуации и допустим развой на събития, въз­никващи при синхронния ефект на космическите сили. В медитации зад черно-белия параван на „И дзин“ търси центъра на своето вътрешно рав­новесие например Йозеф Кнехт, героят от про­чутия роман па Херман Хесе „Игра на стъклени перли“. Бамбукова горичка с павилион в китай­ски стил, езерце със златни рибки, поточе, което ромоли с мелодията на вечността, (синеок) отшелник-учител и младеж, устремен към посвеще­ние в езотеричното, в тайните на вселената, в гра­матиката, лексиката и идиоматиката на lingua sacra⁹: декорът, персонажът и мимикриите му, доб­ре подбраните и съчетани подробности са нали­це, както и смътната тревога, която по обичая бу­ди идилията - спектакълът се разгръща като сви­тък копринена хартия, но знаците, с които е осе­ян, макар и калиграфски съвършени, са част от явното, от връхното и непрекъснатата плътна ли­ния в средата, изтеглена с умение и превъзходен туш, е безполезна без още пет за хексаграма: ино­сказателна, мистериозна, шестдънна. Анаморфозна. „Огромната трудност за европейския ум при интерпретирането на подобни знаци и текстове се дължи на факта, че китайският автор винаги започва от главен пункт, който за нас би следва­ло да му е крайна цел; с една дума започва от пределното прозрение, което възнамерява да по­стигне“, отбелязва К. Г. Юнг и неговото наблю­дение маркира проблем от областта не само на науката, валиден и мъчно преодолим за всеки, кой­то се стреми да опознае Китай, обогатявайки и себе си с това познание както в сферата на фи­лологията, литературата, изкуството, музиката, така и в тази на реалния живот, на социалната действителност, на делника.

Каузалността е основна категория на нашето мислене и нейният закон, законът за такава връз­ка на обстоятелствата и явленията, при която ед­ните (причините) пораждат другите (следствия­та), налага отпечатък върху неговите механизми и процеси, докато китайската логическа структу­ра, не само отразена в „И дзин“, а и изгражда­на под влияние на „Книга на преосъществяванията“ (тъй я нарича Херман Хесе), изключва хоризонталната насоченост от минало през настояще към бъдеще и отделя в перпендикуляр това, което става тук сега, и онова, което става там сега, про­вокирайки въпроса не какво се случва и защо, но висока или ниска е стойността на дадено съвпада­не на събития в момент, съдържащ спомена за миналото, епизода в настоящето и отзвука му в бъдещето - т. е. хармонията на дао, съчетала всичко във вселената, едновременно и в съвър­шен акорд. В ритмиката на промените, озвучавани от него, „И дзин“ поднася тълкувания на про­блеми и ситуации, угнетителни или просто акту­ални за читателя й: пояснителните коментари към хексаграмите, мъгляво поетични, афористични, че­сто непонятни, наистина прилягат за гадаене и в цялата си сложност, в претовареността си с метафори и символи съответстват на повечето от запитванията, сами по себе си навярно не най-разнообразни. „Седях с часове под столетно кру­шово дърво с „И дзин“ в ръка, погълнат в уп­ражнението 

да се обръщам към разните оракули и да разменям с тях въпроси и отговори, а резул­татите, които получавах, ме изненадваха заради връзката им с мои най-интимни мисли до степен, учудваща и за мен“, пише К. Г. Юнг в своята автобиография и аз се сещах за думите му поч­ти всеки път, когато преди повече от три десетилетия с моята приятелка Сун Хуай Куей, китайка, омъ­жена за български художник, прекарвахме, подобно нему, часове над страниците й, отрупвайки с въпроси прорицателя, незрим зад гъстата решетка от линии, прекъснати и непрекъснати, опитвайки се да дешифрираме съветите и предсказанията му, а и да прикриваме една от друга безпокойството си от странната завоалираност на наставленията, които ни се даваха. Навън „Оборище“ туптеше в синкопите на ежедневието, за празниците улица­та се разхубавяваше, утихнала и пременена, дър­ветата в градинката на Докторския паметник от­среща се събличаха и обличаха пред огледалата на сезоните, около нас се появяваха и изчезва­ха лица, лумваха и гаснеха бенгалските огньове на радости, изтрополяваха градушките на драми, но ние сякаш не участвахме изцяло в тези промени, по които като в капиляри тече кръвта на живота, хипнотизирани от други, от приливите и отливите на океана на Битието в космически мащаб, от древната му геометрия и пулс, сякаш часовник, отмерващ Безвремието в неговата обратимост. Евентуалните упреци в преувеличение ще оспоря с пояснението, че става дума за края на 60-те го­дини, когато изстъпленията на „културната рево­люция“ бяха откъснали Китай от света, народа му от останалото човечество, а Сун от нейните роди­тели и близки, чиято участ й беше напълно не­известна. Тогава работех в БТА и непрекъснати­ят поток от информация за безчинствата и жертви­те на маоистите, за прочути творения на архитек­турата и изкуството, сринати в развалини или превърнати в общежития, казарми, складове, за затворени училища, библиотеки, музеи, за трагикомични обреди в чест на обожествения Пред­седател, за гаври, разтърсващи със своята напра­во садистична изобретателност, ме убеждаваше, че нощта е непрогледна и надали ще свърши тъй скоро, както се надяваше Сун, която не се огъ­ваше пред отчаянието и непрестанно изпращаше в Пекин писма, чиито непристигнали отговори се мъчеше да намери или поне да долови в „И дзин“ с упованието, че книгата ще оправдае названието си, че през черната и бялата сълза на ин и ян ще й възвести и донесе Промяна. „Малкото си оти­ва, голямото идва, ще настъпи щастие с напредък и успех“ обещаваше, да речем, хексаграма XI, Тай, избрана наслуки с ези-тура на стотинка, вместо чрез сложна манипулация с липсващите ни пръчи­ци от бял равнец, но пък съседната, Пи, XII, тутакси поохлаждаше въодушевлението ни и на запитването „живи ли са?“ отвръщаше със съвет да се изчака: „голямото си отива, малкото идва. Нека благородният (човек) да не упорства.“ Разбира се, нито Сун (пак фамилно име, упот­ребявано вместо собствено, и то в най-тесен дру­жески кръг), нито аз се отнасяхме сериозно към пророческата достоверност на текстовете в „И дзин“, настройващи за допир с „онова, което е зад думите“ или изобщо към гадателските функ­ции на тази прастара книга, твърде двояки впро­чем с преднамереното олекотяване в нея на поня­тия и категории от рода на „съдба“, „жребий“, „предопределеност“, „фатум“, с плътното покритие на настоящето и бъдещето с миналото, дотам, че да се слеят с него в множество конфигурации и тяхната разноликост сама по себе си да показва, успокоявайки и предупреждавайки, че макар всич­ко да е вечно, нищо не е постоянно, че съществу­ването, формите и темповете му се менят и пре­устройват без прекъсване и че единствено законът за превъплъщенията в универсален обсег влияе на развоя и динамиката на процесите или съби­тията, по-точно даже не законът, а неговото най- задълбочено опознаване. Особено очарование за нас обаче имаше ритуалът, който си бяхме създа­ли, за да изпитаме удоволствие от пътуването (ма­кар от място) на разстояния, непреодолими и с най-модерни средства за транспорт - чак до „вът­решността на външността на вътрешността“; от топлината на бездимния огън в пещта, където хвърлях своя „аз“, за да го заякча с глазурата на търпението, на издръжливостта, етногенетични привилегии на Сун и твърде нужни за разчитане­то на хексаграмите, досадно смътни, но и лирико-философски, стилово ажурни, неудебелени, сякаш борики, мацнати нехайно с гениалната четка на някое дете на 5000 години, или като пейзаж, не толкова изображение, колкото отклик на емоция, на порив, на състояние на духа; от разточител­ството с време, прахосано в съзерцание на лила­вата драперия, нагъната около алегоричен образ, сурово санкционирано обаче заради занемарени задължения и неизпълнени задачи, или в пиене на чай, на едри, бавни глътки от порцеланови ки­тайски купички - реликви от бащиния дом в Пекин наред с три-четири миниатюрни статуетки, иг­ли за акупунктура, книги (заминаването наистина не е било предчувствано като тъй тежка и про­дължителна раздяла).

Домът на Сун и заниманията ни с тези перли от нефрит, нанизани на корда от платина, неогъваема и неръждаема подобно на човешките на­дежди, моите разговори с нея и със съпруга й Марин Върбанов, художник-гобленист, тънък поз­навач на китайското изкуство, „И дзин“ като по­собие за психотренинг, което впрочем някога използвал и Огуст Стриндберг, два изгледа от Шанхай, обгърнати в опалесциращото сияние на акварелите на Дечко Узунов в стаята на родители­те ми преди години и неподражаемият артисти- зъм на неговите разкази за обиколките му из Ки­тай, неколкократно четената пътеписна книга на Валери Петров, студената, но екзалтираща фее­рия на „Турандот“, романите на Пърл Бък, чер­вените рибки с „очи като балони и тъжни като на императори от династия в заник“ (по остроумното определение на френския писател Клод Роа), изрисувани на две големи вази от лаково дърво, които винаги ме съпровождат в номадството и по квартири, и по житейски преходи, гъмжилото на Чайна таунс, китайските квартали в много и големи градове на света, угощенията с лястовичи гнезда, черни яйца, соени питки и курабийки с късметчета в ресторанти в Прага, Париж, Осака, Лондон, едно бронзово лъвче с инкрустации от злато и сребро от епохата на династия Сун (X-XIII в.), изправено на задни лапи, на което дълго се бях любувала в Британския музей: таки­ва бяха общо взето моите, предимно опосредени, представи за далечната страна, допълвани, дори понякога опровергавани, от нови и нови впечатления, пак косвени, но не по-малко интригу­ващи, привлекателни със своите седефени отбля­съци на отражения в дълбоките води на други култури и цивилизации или в поглъщащата ги по­върхност на многогодишен опит и хаотично трупани познания. Съ­бирах ги и в залите на парижкия музей „Гиме“, изпълнени със забележителни произведения на азиатското изкуство, и от сейфовете, които индий­ският учен-историк Локеш Чандра разтваряше пред мен в Делхи - претъпкани с ръкописи от всички краища на континента, от Урал до Цейлон, а сред тях и китайските дъсчици с йероглифни текстове, свързани с шнурчета, за да образуват цъ (книга) преди не по-малко от 3000 години, и чрез платната на Дзауки, художник-абстракционист, „китаец от Европа“, облъхнали изкуството на Франция с източен повей, и от поемата „Кубилай хан“ на Самюъл Колридж, написана под силното въздействие на разказ за чудесата в Шанду, лет­ния дворец на този владетел на Китай, когото английският поет сънувал, преди да го увекове­чи, подлагах ги на проверка чрез синьото и бялото на популярния в Европа холандски порцелан (възгруба имитация на оригинала от епохата на династия Мин) и в някои пасажи на „Тайният Китай“ на Егон Ервин Киш, сборник, издаден в края на 30-те години и днес почти библиографска рядкост... Списъкът може да бъде и удължен, и постоянно удължаван, защото във „въображаемия музей“, както Андре Малро бе нарекъл резултата от взаимната обусловеност на обективния свят и съвкупността от интелектуално-психически про­цеси, с които човекът най-активно участвува в осмислянето му, кажи-речи ежедневно постъпват експонати (не без приноса на масмедиите, раз­бира се, културофицирали света), за които все по чудо се намира място и там, и в задръстените му хранилища. Така и неголемият раздел за Китай в моя собствен „въображаем музей“ не би бил пълен без амулетите на маофилите и магнетофон­ните ролки с декламации из „малката червена книжка“ (с предговор на Лин Бяо), които на­блюдавах и слушах в Западна Европа в края на 60-те и началото на 70-те години, без кадри от „Китайката“, филма-„дацзибао“ на Жан-Люк Годар с разсеяно-меланхоличната усмивка на Ан Вяземски, без тъй модните тогава куртки в сиво-синьо, закопчани догоре, свръхелегантни по тро­тоара и витрините на „Фобур Сент Оноре“, по-непретенциозни в Латинския квартал, без фене­рите с пискюли, дантелените фигурки, сценки и пейзажи, изрязани от разноцветна хартия, и кин­калерията от значки, ваденки, ключодържатели, с които книжарница „Октубер“¹⁰ в Стокхолм прив­личаше и невръстна клиентела, без спомена за ожесточените дискусии с млади комунисти от Великобритания, Франция, Италия, ФРГ, Холандия или Скандинавия, отцепници от партията във фракции, групи и групички, уж борбени, а задкулисно управлявани от силите, които те си въобразяваха, че громят, без писмата на един такъв младеж от Осло - Егил, убеден, че „културната революция“ е историческа необходимост, че нейната „тактика на копринената буба“, т. е. на тоталното унищожение, на пълен разрив с „овехтелите традиции“ (както гъсеницата изгризва черничевия лист), е спасителна за Китай, а и за други страни, но който така и не ми отговори на въпроса, дали той самият би могъл да подпали някоя от старин­ните дървени църкви в родината си...

Моята китайска колекция, и без това еклектич­на, пък и безредна, освен че е оскъдна, щеше да е още по-непълна, ако не включваше и книга от рода на „Дао във физиката“, труд на д-р Фритьоф Капра от университета в Бъркли, Калифор­ния, нашумял в широка международна скала и чийто автор отстоява тезата, че модерната наука и древноизточната философия съвсем не са тъй отдалечени, както смятат мнозина, и че напротив, между тях има паралели, съзирани и прокарвани от Хайзенберг, Бор, Опенхаймер и други светила. Сухо рационалният подход към реалността, към предмета на нейните изследвания придава на нау­ката по-статичен характер, отнема й гъвкавостта да примирява противоположностите, докато динамичното виждане за тях предполага единството им (ин и ян са неделими), изтъкват привържени­ците на Капра, все учени-авангардисти (някои и Нобелови лауреати), позовавайки се на факта, че Нилс Бор, да речем, вече го е въплътил в своя принцип на допълнителността, приложим в раз­лични сектори на познанието, а теория на систе­мите, разгърната от Иля Пригожин, се базира преди всичко върху това единство. По-пространната територия за анализ и интерпретация, която открива диалектическото мислене, неочакваните ефекти от съчетаването на дискурсивното начало в западната наука с източната психокосмогония не само са питателни за интересни хрумвания, но и специфично ги обагрят - в пастелните тонове на съзерцанието, на прозрението като въведение (според цитираната констатация на Юнг); в яр­ката окраска на това вътре в нас, което е било онова извън и от екзотично е станало ентотично; в гълъбовото на омарата, в която чезне Пътят; в спектъра на дъгата, извила свод зад думите, зад дефинициите и постулатите; в пулсациите на невербална информация, сребристи през тюла на иносказателността и енигматиката в класическите гунани¹¹ например, привидно шаради, парадокси, а по същество предизвикателства спрямо формалната логика, чиито закони потвърждават.

Монах попитал Бао-ци:

„Какво е Дао?“

Бао-ци: „Влезте.“

Монахът: „Не ви разбирам.“

Бао-ци: „Излезте.“

Гунан като горния не е диалог в духа на абсур­да, но един вид цев за идеи, които отварят ми­сли, не рани, а попадението зависи от степента на интелектуално-емоционален синхрон между двете страни. И в самолета (на път от Москва за Пе­кин), под чиито крила пустинята Гоби простира­ше спечената си кора на угаснала планета, аз се опитвах да надхитря времето, прехвърляйки в съзнанието си основните моменти (доста повече, отколкото би могло да се заключи при първи прочит) в тази дълбокосмислена миниатюра, уди­вително завършена структурно и сюжетно, като зърна на броеница от нефрит, като едри перли във всички нюанси на зеленото на този благоро­ден камък, наричан на китайски ю и обемащ в се­бе си истина и красота, твърдост и добродетел, скала и вяра, сполука и здраве. „Какво е Китай?“ Ще съумея ли да „вляза“ там с лекия багаж от познания за страната, за нейната история, култу­ра и народ, доколко отговарят на нейната действи­телност представите ми, почерпани главно от хаотичната сбирка на моя „въображаем музей“, от няколко класически романа като „Сън в червените покои“ на Цао Сюецин (ок. 1715-62), фреска на вътрешния свят на китаеца, на мечтите и тер­занията му, акварелно прозирна, но с балзаковски регистър на противоречията във феодалното общество, или от поезията на Ли Бо (701-762), комуто сам императорът поднасял чай, на другите двама от „великата тройка“: Ду Фу (712-770) и Уан Уей (701-761), с нейната космическа метафорика, пречистваща есенна печал и звучност на цитра, от репродукциите на живописта гуохуа, типична за Китай, както пагодите и порцелана, из­тънчена и антигравитационна в своята „аналогия на живота“, а непоклатимо твърда в основния си естетически принцип, изразен от знаменития й майстор, художника Ци Байшъ (1863-1957), по следния начин: „Изкуството трябва да бъде на границата между сходство и несходство, за да не е нито вулгарно, нито лъжливо“, и от отвес­ните свитъци с неговите рачета, коне, глицинии, бамбукови филизи, орхидеи, пресъздадени сякаш с дихание, не с туш, от фотографиите в световния печат на застрашените от изчезване мечки-панди, обли, бяло-черни, сякаш кръгове на ян и ин от плът и кръв, чийто отказ да оцелеят чрез размно­жаване и шестте пръста на крайниците им не пре­стават да привличат внимание, да разпалват пре­ния, хипотези... И вероятно подобно на митове­те, които според Мирча Елиаде предлагат излаз към свят, по-издигнат в трансцендентността си от породилия ги, такива представи, трупани и на­слоявани с години, с десетилетия, откриват гледка, ласкателна за действителността, подхранвала ги от разстояние, безконтактно, в абстракцията на чуждо за нея (и субективно) пространство, но пък най-често в тримерно време. Силата на мита е в прецедента, във възможността за прено­са му в сферата на делничното; силата на представата е в последиците от нея, в толерант­ността й спрямо евентуални опровержения, защото те я обогатяват и разширяват, извисяват я в разбиране, дори в мироглед, най-пряко свързан с качеството на индивидуалното сетивно възприя­тие, със съдържанието, с което то изпълва лич­ността. А и със съзнанието, чиито необходими еле­менти представите са, най-вече защото спояват понятие и образ, осигурявайки му широко и по-свободно поледействие. Синтезът именно на понятийно и образно, на разсъдъчно и сензорно, на аналитично и обобщаващо е залог и за самоидентифицирането на Запада и Изтока един чрез друг: функционалната асиметрия на тези два тъй раз­лични свята (уподобявани от някои на полукълба­та па човешкия мозък) е всъщност предпоставка за нормално и пълноценно опериране на Съзна­нието в глобален мащаб и за духовен разцвет на планетата, за все още неоползотворени перспек­тиви, а законът й (ин-ян) има универсален харак­тер и се проявява неотменно на всякакъв план - в световната култура, в източната или в западна­та, у отделните хора. „Аз ще се боря с песими­стичния девиз на Киплинг, който гласи: Изтокът си е Изток и Западът - Запад. Тези близнаци ни­кога няма да се срещнат. Напротив, убеден съм, че срещата на „близнаците“ ще се състои и че ще облагодетелства човечеството с невиждани хоризонти. Реакцията на западната душа на ду­шата на Изтока и обратното ще създаде нов жи­вот, нови хора, нова култура. Щастлив съм тък­мо поради този синтез. ..“, бе писал руският китаист академик В. М. Алексеев (1881 - 1951), подкрепяйки думите си с много и показа­телни данни за инстинктивната тяга на Запада към Изтока и на Изтока към Запада, за стреме­жа на пътешественици, учени, творци да допри­несат за тяхното взаимно сближаване, за реализу­емостта на синтеза, едновременно цел и отправен пункт, „точката, отгдето сме поели“, на един дъ­лъг и възходящ път.

Откъс от едноименния пътепис за Китай, публикуван в книгата „Гладът като хляб“, 1988 г.

1. На 1 октомври 1949 г. - Б. а.↩

2. Т.е. множеството канали, които пресичат столицата на Тайланд.↩

3. (1910-1996). – Б.а.↩

4. От traditio (лат.) - предаване, повествуване. - Б. а.↩

5. Наред с конфуцианството и чан-будизма. На китайски език не е имало отделни думи за обозначаване на „рели­гия“ и „учение“. Йероглифът дзяо бил общ. - Б. а.↩

6. В „Страданията на младия Вертер“.- Б. а.↩

7. Т. е. на прекаления европоцентризъм. Понятието е съставено от Европа и еротика. - Б. а.↩

8. Вж. „Записки от източния склон“, 1985 г. Пре­вод Крум Ацев. - Б. а.↩

9. Свещен език (лат.). - Б. а.↩

10. Т. е. „Октомври“ (шв.). Книжарницата бе наречена така в чест на националния празник на КНР - 1 октомври. - Б. а.↩

11. Особен вид задачи, чрез които в гротескна форма учителят моделира в съзнанието на ученика основни принципи. - Б. а.↩