Впечатления и мисли, породени от едно пътуване до Китай

Обядвах у Гьоте. „През тези дни, откакто не съм ви видял - каза той, - четох много и различни работи, особено един китайски ро­ман, който ми се стори извънредно интере­сен.“ „Китайски роман? - учудих се аз. - Трябва да е много странен.“ - „Не дотолкова, колкото може да се допусне - каза Гьо­те. - Хората мислят, действат и чувстват почти също като нас и човек бързо за­почва да смята, че им е равен, само че у тях всичко изглежда някак по-ясно, по-чисто и по-нравствено.“... - „Но - рекох аз - може би този китайски роман е един от ху­бавите им?“ - „Съвсем не - отвърна Гьо­те, - китайците имат хиляди такива и са ги имали още тогава, когато нашите прадеди са живеели в горите.“
(Из „Разговори с Гьоте" на Й. П. Екерман)

„Вечността е много дълга - особено към края си.“
Франц Кафка

ФЕНИКС И ПЪДПЪДЪК

Под прозореца на моята хотел­ска стая в Кантон река Сидзян се разлива като околоплодни води, изтекли от гигантска утроба. Сравнението изниква някак от само себе си и съ­що тъй естествено бива оспорено от (атавистична) представа за стихия, носеща гибел и разру­ха, за подмоли със заплетени в тях коси на удав­ници и пречупени мачти, мъртъв плет, по-черен от бездната, с която взаимно се обграждат, жи­лав, неогъваем, разсичан от сребристите ками на ненаситни хищни риби... Насладата от гледка­та навън неочаквано навява страх и под хладната му струя душата изтръпва, станала същев­ременно екран за отблясъците на залеза, който превръща пейзажа в драматичен спектакъл, и свръхчувствителна мембрана за тревожни сиг­нали, за гласове, нашепващи сякаш предупреждения. Три джонки с кафеникави платна, бързи и леки като ципокрили, ги отнасят в тесните си каюти, а сирените на разминаващи се в далечи­ната параходи заглушават морза на внезапното безпокойство, та преди да са се стегнали във въ­зела на неканена мирова скръб, сетивата отново се разтварят подобно на ветрило, което нюанси­те и ароматите на предвечерния час в Тропика на Рака ще разкрасят като коприна с деликатни акварелни  пръски, с фосфоресциращите нишки на многозначни и изпълними обещания.

 От възторг и упоение към вглъбяването им чрез размисъл и избистряща тъ­га в онази радост, която тук, в Китай, пък и другаде в Азия, наричат особен вид мъдрост, движението на емоции и идеи (сигурно най-важното в покоя, ако парафразираме класическия афоризъм на философа Лаодзъ за покоя като главното в дви­жението) чертае безпогрешно кръг, символ на Би­тието и негово предусловие, прастара емблема на диалектиката, на антитетичната връзка между логически несъпоставими дадености и принципи, процеси: психическо и физическо, духовно и ма­териално, вътрешно и външно, микро и макро, тъмно и светло, ин и ян. Бялото е потенция на черното и обратното; ин (Земята, жената, мра­кът, пасивното, пространството) е изключено без ян (Небето, мъжът, светлината, активното, вре­мето) и в своята здрава сплетеност, в динамичното си равновесие, посредством което поддър­жат в обхват всеединството, те се пораждат съвместно тъй, както Реката напри­мер, олицетворявайки кръговрата