отчаяното възклицание на Андре Жид: „Вярвам в добродетелта на малките количества. Светът ще бъде избавен от единиците!“), както шумно агре­сивната навалица на Неапол, да речем, алчните орляци покрай клонговете ² на Бангкок или неудържимата и изтощителна стихия, отприщена по улиците на Ню Йорк. Напротив, китайските множества зареждат и дори въодушевяват може би със си­гурността, която вдъхват, на някаква опора или с осезаемата си напластеност на  поликултура, на цивилизация, не само на етнос: жи­ва плазма; величина, съизмерима единствено със себе си.

Развитието няма нито да пренебрегне, нито да пощади хората, в чиито лица се взирах и в Пе­кин, и в Кантон, сякаш с натрапчивата идея да прочета в тях онова, което не бих открила в пъ­теводителя на  „Нагел“, нито в книгите и пособията за Китай, древен, стар и днешен, заети от Народната биб­лиотека или от приятели, но вътре в себе си им пожелавах спиралата му да има еластичността на пружина, на ресор, и то да не прагматизира дей­ствителността, отношенията им по подобие на свръхутилитарния и рационален Далечен запад; да не накърнява тяхната пословична дарба за жи­вот, извоювала им званието „експерти по оцеля­ване“, съчетали митичното безсмъртие на феник­са с реалната жизнегодност на пъдпъдъка, ед­накво тачени в народното творчество и възпява­ни от големи поети; да им донесе ефикасна демо­графска политика, съпроводена с равнище, улесня­ващо нейното провеждане на прелеза между следконфуцианското и предпотребителското общество; да не ги роботизира и уеднаквява чрез... пъстро­та; да им помогне да съхранят хумора си като психическо кунфу и да не привикват с т. нар. „бързи“ и печално вездесъщи специалитети на мо­дерното време. И още: да ги поддържа все така витални чрез си­лата на клана, чрез принадлежността към Групата, материя прима, амалгама, сляла отделното (ин) и масовото (ян) в енергетично ядро, поглъщайки индивидуалните особености, уникалността на „аз“-а, за да ги дисимилира в колективно съзнание, ре­гулиращо и подсъзнанието, в нова идентичност, в отлика от друг тип, с друго качество, свързваща, не разединяваща, в онази солидарност, която впро­чем и досега не позволява по статуите на колени­чили предатели в Ханджоу (близо до Шанхай) да засъхнат храчките и плюнките на хора, минали оттам или дошли нарочно, за да дадат израз на своето презрение и към издайниците - косвени убийци на Юе Фей, легендарен герой от епохата на династия Сун, и към изменничеството въоб­ще, към вероломството и низостта.

„Можем само да си представим какво би би­ло, ако някъде имаше скулптурна група, изобра­зяваща бандата на четиримата“ - засмя се моята нова позната Лан, предугадила сякаш реакцията ми на нейния разказ за този необичаен паметник край езерото с розови лотоси в Ханджоу. Разхождахме се с нея в Ботаническата градина, оазис с вече цъфна­ли храсти и напъпили дървета, където пролетта настъпваше с мирис на рохка земя и канела, из­вестна забележителност на Кантон и една от мал­кото, останали незасегнати от смерча на „културната революция“. За десетилетието от края й насам обаче градът, не тъй богат