да бъде строг, но безпристрастен както подобава на мислител-наставник с неговия авто­ритет и ранг, той не дава пряк израз на недовол­ството си от южняците, размирници с поведение, противопоказно на доктрината му за етическа споеност на управление и подчинение, за ред, тъж­дествен на ненакърнима йерархия (външна и вът­решна; социална и ценностна), а го замаскира с отчитане на някои техни достойнства („притежа­ват дарба за изкуство, постоянстват в науките, имат милосърдно отношение към изпадналите...“), недостатъчни обаче, за да се изравнят със съна­родниците си от Северен Китай, които „многократно ги превъзхождат със своята смелост да посрещат и търпят несгодите.“ Амбивалентните похвали на Конфуций говорят както за неговите обясними предпочитания към тези, които са „уме­рени по нрав, изтънчени и проницателни в своята вярност към принципа ли“, т. е. към догматиката на трите вида отношения (между владетел и поданик, стар и млад, родител и син) за сметка на „припрените и неблагонадеждните“, така и за смайващия хронообсег на собствената му прозор­ливост: Сун Ятсен (1866-1925), „бащата на ки­тайската революция“, е роден близо до Кантон, а в източната част на града, сред парк, се издига мемориален комплекс, посветен на загиналите във въоръженото работническо-селско въстание, из­бухнало през м. декември 1927 г., допринесло за учредяване на Кантонската комуна и макар сма­зано от китайската реакция и покровителите й от­вън (със свирепост, за която известният роман на френския писател Октав Мирбо „Градината на изтезанията“ дава непълна, дори бледа предста­ва), за началото на Втората гражданска револю­ционна война (1927-1937), един от най-решаващите етапи в борбата, завършила с провъзглася­ването на народната република ¹.

Изобщо и Гуанджоу, и провинция Гуандун, чийто център градът е, никак не са бедни откъм следи за антиконфуциански изблици и настроения на свои­те жители. По-явни или видими за поглед, подси­лен с диоптрите на съответна информация, тези следи обикновено отбиват влагането на алегори­чен смисъл в тях, тълкуването им като засекре­тени символи на непокорството, на неизтлялата жарава на протеста, абсурдно впрочем при тъй оголено покритие на идея и ефект, на решимост и дело: храмът на Конфуций например, построен в града през XVI в., в епохата на династия Мин, бил превърнат от д-р Сун Ятсен в първата школа за кадри на Китайската компартия; други пък, значително по-пресни, отвеждат право към марсовите по­лета на сблъсъци не от днес, но от вчера, по-точно от снощи, от онова съвсем близко минало, за което китайците дори търсят поводи да говорят с болка и гняв, защото не искат (и не бива) да го забравят. Храмът Дзумяо край Фошан, на два­десетина километра югозападно от Кантон, пора­зява с шедьоврите на малка пластика от керами­ка, отрупали огънатите нагоре, „в усмивка“, стре­хи на портала, на полуоткрития павилион със све­тилище и на сцената за театрални представления, но през 70-те години едва оцелял от вандалските погроми на т. нар. „културна революция“.  Спа­сили го група кантонски младежи, които дали от­пор на хунвейбините,