хора, на цивилизацията - система, предпоставена от традицията, залегнала в нейните основи.

Това взаимовлияние е сложно и нерядко конфликтно, но неотменно и като даденост, и като процес, като канал на енергия, която или преоб­ръща съвременността подобно на почва пред се­итба, или напротив, разравя я с хаотичността на хала, обезплодявайки недрата й. Така например отричането на културните тради­ции, прокламирано от маоистите, по същество не е „дебютно“: през III в. пр. н. е. император Цин Шъхуанди, чието име и управление асоциираме предимно с Великата китайска стена, дал заповед да изгорят всички книги и да изтръгнат ствола на изкуството, на творчеството, да го насекат и из­пепелят в огъня, известен с нарицателното опреде­ление „цински“, пращял и в други епохи, при дру­ги династии. .. Или казано по-иначе, абсурдното насилие и нихилизмът на революцията, наречена по някакво нелепо недоразумение „културна“, не са без прецедент и също са вписани в традиция, обслужила (поне за синолозите) това безумие. Но аз съм повече от сигурна, че не нея имаха предвид Лан и Гу (така ги и запомних, с фамил­ните им имена), когато с резервираността, както неточно назовах финеса и ненатрапчивостта им, ми възразиха, че не желязното дърво, а по-непретенциозният и вездесъщ бамбук е истинският сим­вол на дълголетието и устойчивостта: крехък и сякаш раним в своята одушевеност, както го рисува Ци Байшъ, но инак жилав, твърд, неизкоре­ним: „на дъжд расте просто пред очите ти“... Знак на търпение и упоритост, на стоицизъм и воля за живот. На Китай.

ИГРА НА ПЕРЛИ ОТ НЕФРИТ

Волтер е писал, че „пътешественикът обикновено познава крайно недостатъчно страна­та, в която се намира. Той вижда само фасадите на къщите. Почти всичко, което е вътре в тях, му е неизвестно“ и с неговото мнение можем само да се съгласим, особено ако се взираме в тъй непри­вични за нас „фасади“, каквито са китайските. Примамени от шанса да проникнем зад тях, да изживеем приключението на откритието, да се то­низираме с женшена на контрастите, ние сме поблазнени и от повода за увлекателен сеанс на иг­рата „тук и там“, от предизвикателството да про­никнем и зад своите собствени представи за се­бе си, където не е изключено да ни очаква не по-малка авантюра. Да си различен, е да си вино­вен, по-скоро мислят, отколкото го казват в Азия. А и да си уязвим. Но барикадата между едното и другото, между  мен / нас и тях е всъщност яз, водоподемна преграда в руслото на съзнанието, която повдига нивото на потока му, повишава неколкократно неговия дебит, превръща го в източник на електричество с високо напрежение. Рискът е оп­равдан, при положение че е осмислен, че едно пъ­туване, например до Китай, „насрещния полюс на нашето, европейското световъзприятие и опит“ (според френския писател Виктор Сегален) е и пътуване към „аз“-а, целенасочено завръщане към онова, от което бягаме, без винаги да сме съвсем наясно към какво точно се стремим (волна парафраза на Монтен) или просто го избягваме. Един­ствено при такова условие транспортирането в пространството (а и във времето - друг часови пояс; друга фаза