на развитие; елипса вместо пра­ва линия...), т. е. „географската“ изява на лич­ността, може да даде отговор на въпроса защо под палещото слънце на Маркизките острови, сред колорита на екзотика, за която винаги бил меч­тал, художникът Гоген рисувал бретонски села, потънали в сняг, и въздишал: „Жадувам само за кътче вътре в мен, все още неизбродено“, а би до­вело и до нейното преобразяване, равностойно на нова съдба, на неподозиран хоризонт, на тръпка- тласък, макар че „тези, които преминават океани, менят небето над себе си, но не и себе си“, мъл­ви Хораций. И неговият скептицизъм за ефекта от по-продължителното и далечно странстване е като че мотивиран, защото то всъщност е процес и на алиениране: откъсва от обичайната среда, от близкото, от родното, ала не слива с чуждото. По логиката на „Алиса в страната на чудесата“, да речем, пътуването, пренасянето в друга реалност би трябвало да има с нормалната действителност връзка, напомняща за тази между нея и съня, та аз се питах какво сънуват чуждестранните турис­ти, тълпящи се във фоайетата и на кантонските, и на пекинските хотели с пътеводители и камери, обременени с подаръци и спомени за обиколка с кораб по Дългата река, за посещение в Лхаса или на храмовете в Съчуан, за лов-сафари в Юннан, за сезамите с коприни, пухкави кожи, изделия от порцелан, бродирани халати от атлаз, накити, но и със задължението да се наслаждават на свобо­дата, за която са платили, на максималното отда­лечаване от онова, чието доближаване благодаре­ние именно на пътуването ще ги промени. Дали ще се завърнат в страните, откъдето са дошли, също тъй трудно узнаваеми, претърпели видима и невидима метаморфоза както героите в романи на Балзак и Дикенс, у Мериме (да не говорим пък за древните - Гилгамеш, Одисей...), потвържда­вайки широко разпространения мит за трансфор­миращата роля на пътуването, поддържан може би от тези, които наистина заминават, „за да за­минат“, ала преобладават не те, а май онези, които се отправят надалеч с готовността да гле­дат непознатото, новото, различното през опуше­ното стъкло на своите предразсъдъци, шаблонизирани представи и наклонности, без някакво осо­бено желание да си разклащат разума и сетива­та „преди употреба“, за да не ги помътят сякаш с косвено (и по-опасно) любопитство към самите тях, обзети от не винаги неоснователното подоз­рение, че в по-големи дози то предизвиква гадене и душевни колики.

„Пътят не действа, а не оставя нищо неизвършено“, сочи мислителят Лаодзъ (VI в. пр. н. е.) в трактата си „Дао дъ дзин“, един вид „библия“ на даоизма, второто от трите кардинални учения- религии ⁵ в историята на Китай, основна категория в което е дао (път), всеобщ закон на природата, първопричина на явленията и материални, и ду­ховни, а швейцарският психолог К. Г. Юнг го схваща като принцип на синхронното начало и добавя към значенията му личност, но в по-абстрактно семантична трактовка. Поетиката на странстванията, присъща на даоизма, предопределя следователно такова виждане за Битието, според което то е пътуване и хората са пътници във всич­ки синонимни вариации на думата