и бъдещето с миналото, дотам, че да се слеят с него в множество конфигурации и тяхната разноликост сама по себе си да показва, успокоявайки и предупреждавайки, че макар всич­ко да е вечно, нищо не е постоянно, че съществу­ването, формите и темповете му се менят и пре­устройват без прекъсване и че единствено законът за превъплъщенията в универсален обсег влияе на развоя и динамиката на процесите или съби­тията, по-точно даже не законът, а неговото най- задълбочено опознаване. Особено очарование за нас обаче имаше ритуалът, който си бяхме създа­ли, за да изпитаме удоволствие от пътуването (ма­кар от място) на разстояния, непреодолими и с най-модерни средства за транспорт - чак до „вът­решността на външността на вътрешността“; от топлината на бездимния огън в пещта, където хвърлях своя „аз“, за да го заякча с глазурата на търпението, на издръжливостта, етногенетични привилегии на Сун и твърде нужни за разчитане­то на хексаграмите, досадно смътни, но и лирико-философски, стилово ажурни, неудебелени, сякаш борики, мацнати нехайно с гениалната четка на някое дете на 5000 години, или като пейзаж, не толкова изображение, колкото отклик на емоция, на порив, на състояние на духа; от разточител­ството с време, прахосано в съзерцание на лила­вата драперия, нагъната около алегоричен образ, сурово санкционирано обаче заради занемарени задължения и неизпълнени задачи, или в пиене на чай, на едри, бавни глътки от порцеланови ки­тайски купички - реликви от бащиния дом в Пекин наред с три-четири миниатюрни статуетки, иг­ли за акупунктура, книги (заминаването наистина не е било предчувствано като тъй тежка и про­дължителна раздяла).

Домът на Сун и заниманията ни с тези перли от нефрит, нанизани на корда от платина, неогъваема и неръждаема подобно на човешките на­дежди, моите разговори с нея и със съпруга й Марин Върбанов, художник-гобленист, тънък поз­навач на китайското изкуство, „И дзин“ като по­собие за психотренинг, което впрочем някога използвал и Огуст Стриндберг, два изгледа от Шанхай, обгърнати в опалесциращото сияние на акварелите на Дечко Узунов в стаята на родители­те ми преди години и неподражаемият артисти- зъм на неговите разкази за обиколките му из Ки­тай, неколкократно четената пътеписна книга на Валери Петров, студената, но екзалтираща фее­рия на „Турандот“, романите на Пърл Бък, чер­вените рибки с „очи като балони и тъжни като на императори от династия в заник“ (по остроумното определение на френския писател Клод Роа), изрисувани на две големи вази от лаково дърво, които винаги ме съпровождат в номадството и по квартири, и по житейски преходи, гъмжилото на Чайна таунс, китайските квартали в много и големи градове на света, угощенията с лястовичи гнезда, черни яйца, соени питки и курабийки с късметчета в ресторанти в Прага, Париж, Осака, Лондон, едно бронзово лъвче с инкрустации от злато и сребро от епохата на династия Сун (X-XIII в.), изправено на задни лапи, на което дълго се бях любувала в Британския музей: таки­ва бяха общо взето моите, предимно опосредени, представи за далечната страна, допълвани, дори понякога опровергавани,