култу­ра и народ, доколко отговарят на нейната действи­телност представите ми, почерпани главно от хаотичната сбирка на моя „въображаем музей“, от няколко класически романа като „Сън в червените покои“ на Цао Сюецин (ок. 1715-62), фреска на вътрешния свят на китаеца, на мечтите и тер­занията му, акварелно прозирна, но с балзаковски регистър на противоречията във феодалното общество, или от поезията на Ли Бо (701-762), комуто сам императорът поднасял чай, на другите двама от „великата тройка“: Ду Фу (712-770) и Уан Уей (701-761), с нейната космическа метафорика, пречистваща есенна печал и звучност на цитра, от репродукциите на живописта гуохуа, типична за Китай, както пагодите и порцелана, из­тънчена и антигравитационна в своята „аналогия на живота“, а непоклатимо твърда в основния си естетически принцип, изразен от знаменития й майстор, художника Ци Байшъ (1863-1957), по следния начин: „Изкуството трябва да бъде на границата между сходство и несходство, за да не е нито вулгарно, нито лъжливо“, и от отвес­ните свитъци с неговите рачета, коне, глицинии, бамбукови филизи, орхидеи, пресъздадени сякаш с дихание, не с туш, от фотографиите в световния печат на застрашените от изчезване мечки-панди, обли, бяло-черни, сякаш кръгове на ян и ин от плът и кръв, чийто отказ да оцелеят чрез размно­жаване и шестте пръста на крайниците им не пре­стават да привличат внимание, да разпалват пре­ния, хипотези... И вероятно подобно на митове­те, които според Мирча Елиаде предлагат излаз към свят, по-издигнат в трансцендентността си от породилия ги, такива представи, трупани и на­слоявани с години, с десетилетия, откриват гледка, ласкателна за действителността, подхранвала ги от разстояние, безконтактно, в абстракцията на чуждо за нея (и субективно) пространство, но пък най-често в тримерно време. Силата на мита е в прецедента, във възможността за прено­са му в сферата на делничното; силата на представата е в последиците от нея, в толерант­ността й спрямо евентуални опровержения, защото те я обогатяват и разширяват, извисяват я в разбиране, дори в мироглед, най-пряко свързан с качеството на индивидуалното сетивно възприя­тие, със съдържанието, с което то изпълва лич­ността. А и със съзнанието, чиито необходими еле­менти представите са, най-вече защото спояват понятие и образ, осигурявайки му широко и по-свободно поледействие. Синтезът именно на понятийно и образно, на разсъдъчно и сензорно, на аналитично и обобщаващо е залог и за самоидентифицирането на Запада и Изтока един чрез друг: функционалната асиметрия на тези два тъй раз­лични свята (уподобявани от някои на полукълба­та па човешкия мозък) е всъщност предпоставка за нормално и пълноценно опериране на Съзна­нието в глобален мащаб и за духовен разцвет на планетата, за все още неоползотворени перспек­тиви, а законът й (ин-ян) има универсален харак­тер и се проявява неотменно на всякакъв план - в световната култура, в източната или в западна­та, у отделните хора. „Аз ще се боря с песими­стичния девиз на Киплинг, който гласи: Изтокът си е Изток и Западът - Запад. Тези близнаци ни­кога няма