от нови и нови впечатления, пак косвени, но не по-малко интригу­ващи, привлекателни със своите седефени отбля­съци на отражения в дълбоките води на други култури и цивилизации или в поглъщащата ги по­върхност на многогодишен опит и хаотично трупани познания. Съ­бирах ги и в залите на парижкия музей „Гиме“, изпълнени със забележителни произведения на азиатското изкуство, и от сейфовете, които индий­ският учен-историк Локеш Чандра разтваряше пред мен в Делхи - претъпкани с ръкописи от всички краища на континента, от Урал до Цейлон, а сред тях и китайските дъсчици с йероглифни текстове, свързани с шнурчета, за да образуват цъ (книга) преди не по-малко от 3000 години, и чрез платната на Дзауки, художник-абстракционист, „китаец от Европа“, облъхнали изкуството на Франция с източен повей, и от поемата „Кубилай хан“ на Самюъл Колридж, написана под силното въздействие на разказ за чудесата в Шанду, лет­ния дворец на този владетел на Китай, когото английският поет сънувал, преди да го увекове­чи, подлагах ги на проверка чрез синьото и бялото на популярния в Европа холандски порцелан (възгруба имитация на оригинала от епохата на династия Мин) и в някои пасажи на „Тайният Китай“ на Егон Ервин Киш, сборник, издаден в края на 30-те години и днес почти библиографска рядкост... Списъкът може да бъде и удължен, и постоянно удължаван, защото във „въображаемия музей“, както Андре Малро бе нарекъл резултата от взаимната обусловеност на обективния свят и съвкупността от интелектуално-психически про­цеси, с които човекът най-активно участвува в осмислянето му, кажи-речи ежедневно постъпват експонати (не без приноса на масмедиите, раз­бира се, културофицирали света), за които все по чудо се намира място и там, и в задръстените му хранилища. Така и неголемият раздел за Китай в моя собствен „въображаем музей“ не би бил пълен без амулетите на маофилите и магнетофон­ните ролки с декламации из „малката червена книжка“ (с предговор на Лин Бяо), които на­блюдавах и слушах в Западна Европа в края на 60-те и началото на 70-те години, без кадри от „Китайката“, филма-„дацзибао“ на Жан-Люк Годар с разсеяно-меланхоличната усмивка на Ан Вяземски, без тъй модните тогава куртки в сиво-синьо, закопчани догоре, свръхелегантни по тро­тоара и витрините на „Фобур Сент Оноре“, по-непретенциозни в Латинския квартал, без фене­рите с пискюли, дантелените фигурки, сценки и пейзажи, изрязани от разноцветна хартия, и кин­калерията от значки, ваденки, ключодържатели, с които книжарница „Октубер“ ¹⁰ в Стокхолм прив­личаше и невръстна клиентела, без спомена за ожесточените дискусии с млади комунисти от Великобритания, Франция, Италия, ФРГ, Холандия или Скандинавия, отцепници от партията във фракции, групи и групички, уж борбени, а задкулисно управлявани от силите, които те си въобразяваха, че громят, без писмата на един такъв младеж от Осло - Егил, убеден, че „културната революция“ е историческа необходимост, че нейната „тактика на копринената буба“, т. е. на тоталното унищожение, на пълен разрив с „овехтелите традиции“ (както гъсеницата изгризва черничевия лист), е спасителна