и аз се сещах за думите му поч­ти всеки път, когато преди повече от три десетилетия с моята приятелка Сун Хуай Куей, китайка, омъ­жена за български художник, прекарвахме, подобно нему, часове над страниците й, отрупвайки с въпроси прорицателя, незрим зад гъстата решетка от линии, прекъснати и непрекъснати, опитвайки се да дешифрираме съветите и предсказанията му, а и да прикриваме една от друга безпокойството си от странната завоалираност на наставленията, които ни се даваха. Навън „Оборище“ туптеше в синкопите на ежедневието, за празниците улица­та се разхубавяваше, утихнала и пременена, дър­ветата в градинката на Докторския паметник от­среща се събличаха и обличаха пред огледалата на сезоните, около нас се появяваха и изчезва­ха лица, лумваха и гаснеха бенгалските огньове на радости, изтрополяваха градушките на драми, но ние сякаш не участвахме изцяло в тези промени, по които като в капиляри тече кръвта на живота, хипнотизирани от други, от приливите и отливите на океана на Битието в космически мащаб, от древната му геометрия и пулс, сякаш часовник, отмерващ Безвремието в неговата обратимост. Евентуалните упреци в преувеличение ще оспоря с пояснението, че става дума за края на 60-те го­дини, когато изстъпленията на „културната рево­люция“ бяха откъснали Китай от света, народа му от останалото човечество, а Сун от нейните роди­тели и близки, чиято участ й беше напълно не­известна. Тогава работех в БТА и непрекъснати­ят поток от информация за безчинствата и жертви­те на маоистите, за прочути творения на архитек­турата и изкуството, сринати в развалини или превърнати в общежития, казарми, складове, за затворени училища, библиотеки, музеи, за трагикомични обреди в чест на обожествения Пред­седател, за гаври, разтърсващи със своята напра­во садистична изобретателност, ме убеждаваше, че нощта е непрогледна и надали ще свърши тъй скоро, както се надяваше Сун, която не се огъ­ваше пред отчаянието и непрестанно изпращаше в Пекин писма, чиито непристигнали отговори се мъчеше да намери или поне да долови в „И дзин“ с упованието, че книгата ще оправдае названието си, че през черната и бялата сълза на ин и ян ще й възвести и донесе Промяна. „Малкото си оти­ва, голямото идва, ще настъпи щастие с напредък и успех“ обещаваше, да речем, хексаграма XI, Тай, избрана наслуки с ези-тура на стотинка, вместо чрез сложна манипулация с липсващите ни пръчи­ци от бял равнец, но пък съседната, Пи, XII, тутакси поохлаждаше въодушевлението ни и на запитването „живи ли са?“ отвръщаше със съвет да се изчака: „голямото си отива, малкото идва. Нека благородният (човек) да не упорства.“ Разбира се, нито Сун (пак фамилно име, упот­ребявано вместо собствено, и то в най-тесен дру­жески кръг), нито аз се отнасяхме сериозно към пророческата достоверност на текстовете в „И дзин“, настройващи за допир с „онова, което е зад думите“ или изобщо към гадателските функ­ции на тази прастара книга, твърде двояки впро­чем с преднамереното олекотяване в нея на поня­тия и категории от рода на „съдба“, „жребий“, „предопределеност“, „фатум“, с плътното покритие на настоящето