„Да пишеш не е естествено - заявява авторът на „Вила Тъга“ в едно от редките си интервюта. - И повечето читатели всъщност изпитват смътното желание да правят нещо друго. Хемингуей например е искал да бъде тореадор... В последна сметка не са тъй малко онези, които пишат, за да компенсират някакъв неуспех.“

Твърде оскъдни са сведенията, с които разполагаме за самия Патрик Модиано, та да узнаем дали и за него твор­чеството е по-скоро сурогат или психотерапия, отколкото амбиция. Подобно на своите герои той застава срещу читателя в контражур и чертите на лицето му се губят, наред с характерните подробности от външността му, обобщени в си­лует, достатъчно категоричен и изразителен обаче, за да го възприемаме не като очертание, а като съвсем осезаемо при­съствие. Литературните критици са единодушни: романите на този млад писател (роден е в 1945 г.) допринесоха за обно­вяването, от което френската художествена проза имаше на­право „биологична“ необходимост и което действително на­стъпи през изтеклото десетилетие, подсигурявайки й (поне за някое време напред) моралното основание да ползва об­лагите на слава, тъй дълго почетна вместо реална. Но произ­веденията на Патрик Модиано не се поддават на тъй лесно етикетиране и противоречат на традиционните представи за романа — като понятие и жанр „в смисъла, в който възник­ва още през ХVII век, достигайки истинско развитие обаче едва през XIX... И макар с известно преувеличение, мо­жем да твърдим все пак, че романът е най-плебейската фор­ма на литературата“, посочва той в разговор с критика Жером Льотор и оставя на другите да преценят в каква степен е успял да го облагороди, и то „отвътре“, чрез преливане на синя кръв, събирана капка по капка от порцелановата аорта на елегията.

Резултатите от това усилие (по-точно би било да кажем намерение или стремеж, защото един текст на Модиано не ни обременява, но ни захранва с напрежение) са несъмнено доста успешни, щом така релефно откроиха фигурата му на фона на най-новата френска белетристика, а не дотам привичното пренебрежение, което проявява към масмедиите и към възможностите им да превръщат именитостта в шумна слава, пък го обособи като интелектуален ексцентрик, като творец-отшелник с интригуваща и странна личност. Телеви­зията и печатът обаче не пропускат поводи да нахълтат с камери и микрофони в неговата носталготека, която изпълват с глъч, смущаваща вглъбеното мълчание на редовните й посетители.