Там, където у Вермеер струи изобилно слънчева светлина, у Модиано се стеле бисерна, но плътна мъгла, която попива контурите на предметите и превръща хо­рата в сенки; любовта на първия към детайлите е послович­на - ако вторият я споделяше, героите му не биха били така бездомни; на вдъхновението, с което живописецът опоетизира ежедневието, романистът отвръща с ракурси, при кои­то то придобива изненадващи и тревожно сепващи измере­ния... А сигурно ще е по-точно да го наречем Модилиано заради елегантната опростеност на неговия повествователен маниер, заради „малокръвието“ на стила му, дължащо се на нарочна недохраненост с нюанси, и естествено, заради уме­нието да синтезира в „йероглифи“ цели състояния, категории, понятия. Той не прибягва и до метафори, понеже счита, че дори най-преките значения на думите са заредени с преносен смисъл, превръщан нерядко в абсурд от действи­телността, която езикът репродуцира. И макар в граматика­та да не съществува настояще свършено, Модиано демонстрира, че такова време има - не глаголно, но психическо. А следователно и социално.

„Не намирате ли, че човекът на ей тази снимка прили­ча на мен?“ - пита с плаха надежда Ги Ролан от „Улица „Тъмните магазинчета“. Отговорите, които получава, варират, но са до един уклончиви, колебливи. Толкова по-сигурни сме обаче ние, разпознавайки портрета, който Модиано ни показ­ва от разстояние: „Не, това не е Стендал. Не е и Флобер или Пруст. А Кафка.“

1979