Може би романи-поеми за спомена, вбит като клин в стената на един живот, за да под­държа лавицата с напрашени сувенири, или пък отекващ като йерихонска тръба, която срива до основи укрепленията, зидани от илюзии; за спомена като добродетел и жребий, като цел, клаксон и амулет, като посвещение и епитафия. А и като единствения печат, който повечето от нас оставят в душите на другите, и то на онези, които са разбрали, че забравата е синоним на края . . .

Буда например говори за божества, сгромолясали се от небесата, понеже паметта им отслабнала или се разстроила, та затова били преродени в простосмъртни. Чрез аскетизъм, медитация и йогийска дисциплина повечето съумели да въ­зобновят брънките, изпадали от веригите на техните споме­ни и дори да им придадат някогашната лъскавина, но не получили пълно опрощение: да си припомниш, не е все едно да помниш, както да намериш, не ще рече, че притежаваш, или да гледаш - че виждаш; припомня се забравеното, а какво е забравата, ако не невежество, зависимост и гибел? Паметта гарантира самостоятелност, но е сложна, многосъставна, нелека. И когато героят на Модиано от „Семейна хро­ника“ (1977) заявява, че иска да я загуби, това не означава непременно, че той не би могъл да схване и разтълкува поу­ката на древната притча, а нежелание да мъкне в съзнание­то си цялото нейно бреме, което не би му позволило да съществува без угнетителното чувство за неясна и безпричин­на вина. Паметта обаче представлява не толкова низ от спо­мени и възпоминания, колкото неразривна ценностна систе­ма, чието произволно накърняване не минава безнаказано, освен ако не е било заслужено с упорство или със страда­ние. Решени на всичко, героите на Модиано изпробват две­те алтернативи, тръгвайки по мъките на самоопознаването и обсебени от идеята-фикс да се реабилитират за нещо пред самите себе си, да обърнат ретроспективата в перспектива и да пуснат котва в хлъзгавото дъно на един свят, който им е чужд, както чужди са му и те: психосоциална несъвмес­тимост, чиито драматични последици инстинктът им пома­га да отсрочват.

Изтънчен „Рембо“ на миналото, трансформирано в бъде­ще, Модиано не ни спестява нито един етап от олимпиадата на страха, в която неговите герои се състезават с двойници, родени във възпаленото им въображение на мъстители и жертви. За Серж Александр от „Околовръстните булевар­ди“ (1972) такъв е може би баща му, когото помни съвсем смътно и чиято съдба в годините на войната се опитва да реконструира по една избледняла снимка.