С нейния превод „Пипи Дългото чорапче“ влиза в българските домове. Като издател просълзява дамите с „Отнесени от вихъра“. Шведската академия я награждава три пъти. Толкова са скандинавските й ордени. А зад академичната фасада на Вера Ганчева се крие истински вулкан, в който смело решихме да надникнем.

„Очаква ви голямо премеждие. С близък до вас мъж... Катастрофа. А вие имате малък шанс да оцелеете.“

Така астрологът Максим предсказва смъртта на Владимир Башев. Съпругата на поета - Вера Ганчева, в първия момент не успява да разтълкува тези думи. Току-що е изпратила баща си - видния земеделец и дипломат Лалю Ганчев - за Стокхолм. Самолетът е излетял сред мълнии и гръмотевици, Вера е потисната и притеснена.

„С баща ми ли ще стане нещо?“ - бърза да попита.

„Не. Не с баща ви...“

Когато по-късно вечерта се прибира вкъщи, казва на съпруга си: „Никакви коли повече!“ Никой не взема предупреждението на сериозно. Същият астролог Максим един ден ще предскаже и смъртта на Людмила Живкова, близка приятелка на Вера Ганчева.

Скоро след предсказанието Вера и Владимир се отправят на обяд у майката на Башев, тя е заръчала да не закъсняват. И изведнъж поетът възкликва: „Виж какво става!“

„Това всъщност бяха последните му думи: виж какво става... И аз видях - срещу нас летеше автобус! Повече нищо не помня.“

Дълго време Вера остава в „Пирогов“. Годината е 1967-а. Бракът й е продължил едва две години... Никога няма да се омъжи пак. „Страх ме беше трагедията да не се повтори. Нямаше да го преживея втори път!“ Днес е сигурна, че в онези години са я спасили текстовете. След катастрофата започва да се занимава с друг тип литература: от „Пипи Дългото чорапче“, която превежда по съвет на Владимир, стига до Емануел Сведенборг, голям шведски мистик от XVIII век. Пише книга за него, работи 10 години над този текст! „В този процес изясних доста неща за себе си... Разбрах, че в никакъв случай не съм играчка в ръцете на съдбата. Просто уроците, които човек трябва да усвои, се дават лично. И дори от най-ужасните обстоятелства можеш да извлечеш нещо ценно.“

Седим в уютния апартамент на Вера. Стаявам дъх пред внушителната библиотека. Дело е на баща й. Някъде между томовете се мъдри и „Рибният буквар“, който Вера като дете занесла в училище... После баща й спокойно обяснил, че повече книги от къщата не се изнасят.

Тихо е. Страшно тихо. Ще се окаже, че това е гръмогласна тишина.

„Те са тук! - казва за близките си Вера Ганчева. - Аз ги сънувам, усещам тяхното присъствие и наяве. Майка ми например носеше пеньоари, които шумоляха... И понякога я чувам как минава покрай мен.

Контактът с моите близки никога не е прекъсвал. Липсват ми, но вече знам, че така е трябвало да стане. Всяка смърт за мене беше знакова. И - колкото и странно да звучи - ми даде нещо... Осъзнавам, че имам и задължения. Аз трябва да съхраня паметта им!“

След смъртта на Башев неговата майка и Вера даряват апартамент на Националния литературен музей под егидата на Фонд „13 века България“ и основават на негово име национална награда за млади поети. „На тази възраст, на която той си отиде