луда! Целият Съюз на писателите говори, че уволняваш Владимир Левчев! Всички са настръхнали! Ти не знаеш ли, че той издава „Глас“?“ Аз знаех това много добре, разбира се. Но просто не можех да постъпя по друг начин... И тогава от колектива излезе идеята за общо събрание, няколко човека скочиха срещу мен, и то пред Надежда Белева. Издателството се раздели на две, беше грозно. Не знаеха, че вече си бях подала оставката - бях я закачила на пердето на „Личен състав“. Не успяха да ме изпреварят. Крещяха, викаха... Казах им: „Не се хабете. Аз с вас повече не мога да работя.“

Отново в гласа й прозвучава характерната твърдост - без излишен драматизъм, но със смазваща категоричност. Без тази твърдост Вера надали щеше да постигне толкова много - нищо че по собствена преценка е изпълнила едва 50-60 процента от задачите в живота си. Става автор на няколко книги, през 1991-ва основава издателство „Хемус“, чийто управител е до 2001-ва. В края на 80-те години води свободен курс с лекции по шведска литература, от 1993-а е преподавател по история на скандинавските литератури в специалност скандинавистика в Софийския университет. През 1996-1997 е директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сътрудничи на специализирания литературен печат, превежда Аугуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Юхан Борген, Тумас Транстрьомер, Ролф Якобсен... Организира научни конференции, семинари и срещи с международно участие по проблеми, свързани със скандинавистиката, културата и обществото на страните от нордския ареал. От 1988-а ръководи фонда „Артур Лундквист и Мария Вине“, председателства журито за присъждане на награди за български и шведски литератори. Наградите - логично - не закъсняват. Достатъчно е да споменем сред тях орден „Кирил и Методий“ I степен, международната награда за превод „Х.К. Андерсен“, цели три отличия на Шведската академия, датския орден Рицарски кръст на Данеброг, шведския Кралски орден на Полярната звезда I степен, норвежкия Кралски орден за заслуги към Норвегия...

За друг човек това би било програма максимум. Не и за Вера. „Това, което ме интересува на този етап от живота ми, е въпросът докъде съм стигнала аз лично в своята еволюция? Успяла ли съм да оползотворя шансовете, които съм получавала, да извлека поука от турбулентните периоди и от трагедиите? Защото животът на човек не е някаква случайност, която може да се пропилее току-така! Искам да знам какво ме чака в градината отвъд доброто и злото, искам да разбера дали съм изпълнила задачата си... Засега равносметката ми е плаха, нямам смелостта да се анализирам съвсем безпристрастно.“

С почуда установявам, че се е стъмнило. Време е да се разделим. Оставям Вера сред книгите и картините, сред спомените и плановете...

На тръгване чувам дискретното шумолене на копринен пеньоар.

КАТЕРИНА ХАПСАЛИ
17-23 ноември 2014
Списание „Тема“