работа в БТА при техния приятел Лозан Стрелков. Причината? Той ще я „направи човек“.

„В какво отношение не съм била човек, аз не съм се опитвала да уточнявам. Постъпих в БТА с изпит, който продължи няколко дни - и всеки ден различен език, и всеки ден статия! Стрелков съвсем сериозно беше приел искането на баща ми. Умори ме от изпити и на всичкото отгоре ме сложи да работя на три смени! А после се оказа, че още в 6 часа сутринта лично е следял зад едно перде кога идвам на работа. Ако закъснеех, следваше заповед за наказание.“

В БТА Вера тръгва от репортер в „Международна информация“ и стига до главен редактор на седмичното списание ЛИК. Когато напуска БТА, отива в оглавяваното от Серафим Северняк сп. „Отечество“. Там е зам. главен редактор, днес си спомня с удоволствие за онези дни. „Беше прекрасна редакция, списанието беше страхотно, но лично за мен - някак чуждо, защото отразяваше българските проблеми в много пряк и конкретен план.“

Работейки в „Отечество“, Вера успява паралелно да се развихри като преводачка - за Скандинавия по онова време се знае сравнително малко, а тя е напипала тази ниша. Когато през 1978-а отива да ходатайства в издателство „Народна култура“ за свой приятел, съдбата се намесва безапелационно - не той, а Вера получава поста на главен редактор. Две години по-късно става и директор на издателството.

- „Народна култура“ беше идеологически бастион, но бе дошъл моментът, в който да се тласне в нова посока. Започнахме много рязка тематична промяна, завихме накъдето трябва... Людмила ми беше казала: няма да се съобразяваш с никого, ти не се отчиташ в ЦК, а в Комитета за култура! От един шкаф в издателството например изрових Кафка. Беше си седял там, никой не смеел да го пусне... Когато го издадох, все едно бомба избухна!

Пуснахме и първия Киркегор. За „Отнесени от вихъра“ пък трябваше да се боря. Станка Шопова, както ми казаха, бе поставила въпроса за разглеждане в Политбюро. И на заседание на Политбюро, вместо да се захванат със сериозни неща, те се занимават с „апологетиката на робовладелческия строй“! Какъвто според Станка Шопова очевидно е романът... В крайна сметка книгата излезе с руски предговор, защото вече беше публикувана в Съюза. За да издам Борхес пък, ангажирах тогавашния министър на културата на ГДР, с когото се бяхме запознали на един панаир на книгата. Като се кажеше Борхес, тук ги втрисаше, защото бил приятел на Пиночет. Затова помолих този министър да ми помогне... И той, както говореше по време на посещението си у нас, се обърна към президиума и каза: „Между другото аз видях толкова хубави книги тук, но като че ли Борхес не е издаден?!“ Така се подпомагахме - много подкрепа ми даваха полски, чешки, руски издатели... Публиката веднага усети, че става нещо. Беше един вид културна революция! И през цялото време зад мен беше Людмила.“

Връзката на Ганчева с дъщерята на Тодор Живков започва съвсем по момичешки и невинно - двете учат в един клас в Руската гимназия. Вера твърди, че Людмила била най-скромната и незабележима от компанията приятелки. „Ако някой влезеше в класната стая със задачата