Или да го наченеш, по примера на Патрик от „Семейна хро­ника“, склонен на безкомпромисно съучастничество с настоя­щето, за да спаси своите родители от забравата, а себе си - от товара на техните заблуди и от напразното чакане край арката, под която трябва да мине мъката, преобразена в обещание.

Известно е, че кризисните ситуации изявяват характера с „лакмусова“ недвусмисленост. Убедеността на Модиано, че днес такива просто липсват, подлежи на оспорване, но тък­мо тя го тласка все към периода на окупацията, притегате­лен за него обаче не толкова със смъртоносния волтаж на сблъсъка, колкото с тайнствеността и призрачността на ат­мосферата, с подмолността и дебнещата угроза, с фалшивите документи, меките шапки, нахлупени ниско над неузнавае­ми лица, непроизнасяните присъди, безследното изчезване на хора. . . Именно оттам започва той археологическите раз­копки, необходими му за всяка поредна история на индивид, озовал се пред стена, издигната от паметта и отвъд която (може би) е неговото истинско его. А Ги Ролан от „Улица „Тъмните магазинчета“ (1978) е изправен пред още по-трудно преодолимо препятствие: амнезията го е обрекла на дълъг и стръмен път в обратна посока — не към бъдещето, а към миналото му, където (може би) ще се съедини с онзи, кой­то е бил преди, или . . . Връщане напред няма. И ако Модиа­но далеч не е първият писател, привлечен от темата за тра­гедията на личността, изкоренена от своята собствена поч­ва, той действително обогатява „амнезиографията“ в литера­турата чрез необичайната й трактовка, предоставяйки на героя си тъжната привилегия да каталогизира останките от един живот на земята, а на читателя — извода, че представата за тяхната нищожност е спасително табу за смъртния. „Не поглеждай назад!“ - жената на библейския Лот престъпила тази повеля и за назидание била превърната в ста­туя от сол. Но Ги Ролан е готов и на това, защото съзнава, че е по-добре да си статуя с идентичност, отколкото човек без нея.

„Патрик Модиано сякаш пише със синьо мастило върху жълта хартия - отбеляза „Фигаро“. - Той е може би нашият Вермеер на романа.“ Съпоставката е изискана, ма­кар и не съвсем оправдана: камерността на сюжетите, безупречното композиционно осъразмеряване, постигнато с поч­ти математическа прецизност, изразителният лаконизъм са качества, присъщи и за майстора от Делфт, и за писателя от Париж, но тъждествеността, която те обуславят, е по-скоро формална, защото касае горни, тоест външни пластове на изкуството им, а няма съдържанието на психо-емоцио­нална близост.