С неотстъпчивост и свръхусилие той я мултиплицира в кадри на потресаващ филм за цинизма, покварата и предателството, който си про­жектира в празната зала на своето настояще, додето не се смеси със странната и плашеща група на действащите му лица. Виктор Хмара от „Вила „Тъга“ (1975) се връща близо петнайсет години назад — към един юли, нажежен от предчувствие за надвисваща опасност, и едва ли е толкова важно дали с удоволствие, печал или неприязън се сеща за дните, прекарани в курортното градче на френско-швейцарската граница, където новата среда, куриозната идентичност и неангажиращите познанства са му осигурили търсеното убежище: той разказва за всичко онова равномерно, без трепет и напрежение, сякаш го наблюдава през прозореца на влак - като пейзаж, уж някогашният, а променен от цветовете на съвсем друг сезон. Нещо; еди-къде си; може би .. . Читателят се омотава в тънката, но гъста мрежа на условността, изплетена от паяжинните нишки на алюзии и не­домлъвки, в която се отпуска като в удобна люлка, а понечи ли да се изтръгне, установява с изненада, че е хванат в примка и обездвижен тъкмо от отмалата, приятна, пък на­пълнила тялото му с олово... Абсурд, разбира се. Но на­ситеният с йони „балнео“-климат, създаван от Модиано, наистина способства за халюциниране: читатели и персонаж се срещат на територия, неправдоподобна като в съновиде­ние, обитавана от силуети, осеяна с кратери и кипарисови горички, прорязана от руслото на река с топло и мудно те­чение - Лета, по чиито брегове растат нарциси и хризан­теми. Кой какъв е обаче и за къде са отправни пресечните точки на техните маршрути; чие име е псевдоним; вчера днес ли е или днес беше вчера; защо енигмата е реалност и реалността - енигма? Метафизичността на тези въпроси не предполага конкретни отговори. С изключение впрочем на един, съществен и дори кардинален за битието на обикновените хора, който постоянно занимава героите на Модиа­но, а без съмнение и него самия: какво остава в края на краищата от живота ни, пометен от разрушителната стихия на времето? Фактите, събитията и взаимоотношенията на актуалността са противопоказни за личността и могат да при­чинят нейния разпад, ако тя не се самореставрира с помощ­та на паметта, обезпечаваща й и основен градивен материал, и огледална повърхност, в която да се вижда „в цял ръст“... Реминисценциите са светлинките, които ни сочат изхода от тунела, внушава Модиано, избрал за мото на творчеството си многозначителния афоризъм на Рьоне Шар: „Какво друго е животът, ако не упорството да завършиш един спомен?“