«Обичам ви, кучи синове».

«И сигурно безкрайно се разочароваха при вида на човека, приличащ не толкова на гуру, колкото на бащата, вуйчото, съседа на всеки от тях, излязъл при това не да ги приветства, а да ги нахока и разпъди», припомняше си не без умиление Вонегът, с когото разговарях няколко години след този «бум», през пролетта на 1973, в Стокхолм. Известността му между­временно бе обхванала средите и на онези, които мислят, че Буда е марка дъвка или че Степният вълк може да се види в зоологическа градина - т. е. беше станала повсеместна; сед­мичници и месечници с тъй разнородни платформи и читателски адреси от «Ню Рипъблик», «Сатърди Ривю», «Ню Йоркър», «Ескуайър» до «Лайф» и «Плейбой», «Макколс», «Вог» и «Лейди Хоум Джърнъл» се надпреварваха да го представят и интервюират; в редица страни на Европа, в Япония, в Бра­зилия и пр. вече се издаваха преводи на «Механично пиано», «Сирените на Титан», «Майка нощ», «Котешка люлка», «Бог да ви благослови, мистър Роузуотър», «Кланица пет», но той продължаваше да рови за корените на интереса към него, убе­ден, че в случая става дума за грешка или за капитална за­блуда. «Аз, знаете ли, съм просто смешен, ужасно съм смешен в книгите си, поне така ми се струва. И с това, че съм по-смешен от доста хора, допадам на младите. Още повече, че им го­воря за неща, които един Били Греъм ¹, да речем, никога няма да им каже», гласеше отговорът му на въпрос, зададен в едно предаване по американската телевизия, с който Вонегът се бе опитал да изясни причината за своята популярност. Множестве­ното число би било, разбира се, по-подходящо – причините са повече от една и както имат право онези, които противо­поставят актуалността, отразена в неговите произведения, на отвлечеността във времето и пространството, характерна за литературата от 50-те години, третираща личните проблеми като първостепенни, така вероятно и на Ъпдайк не липсва основание за констатацията, че «на романите на Вонегът е свойствена някаква предсексуална, предсоциална свежест: той се тревожи от същите неща, които вълнуват най-младите - бъдещето, несправедливостта, науката, съдбата», или на кри­тика Джес Ритър за образното определение, че Кърт Вонегът, Кен Киси и Джоузеф Хелър накарали съзнанието на цяло поколение да направи рязък ляв завой по стръмния път към абсурда. Колажи от космически небивалици и делнични факти, произведенията на Вонегът осмислиха светогледа на амери­канеца, формиран от съчетанието на цветни телевизионни кар­тини с моменти от сивкавата житейска проза и изявяван по-често като сетивно-емоционален рефлекс, отколкото като по­зиция, а иронията в тях, мрачна и нерядко преминаваща в истински черен хумор, красноречиво изрази отношението към действителността на участника в митинги и демонстрации, на инициатора на хепънинги, на слушателя на Кънтри Джо Макдоналд, Боб Дилан и Франк Запа. Всяка нова вълна в «голя­мата психическа миграция» на широки маси в САЩ, особено след Втората световна война, е прииждала всъщност, носейки на гребена си едно или друго художествено движение, една или друга творческа личност, които