живота и същ­ността на онези, които се стремят не само да опознаят природата и да я разберат, но и да се идентифицират с нея, затваряйки така кръга на личното си усъвършенстване. Природата на Севера е щедра на внушения, не толкова на гледки, и осезаемо присъства в литературите от този край на Европа като те­матика, като миросъзерцание и идейна тоналност, а най-вече като стил, монотонен, но само привидно, художествено лако­ничен, но изразно наситен до фиордносиньо, естествен, някак наивистично непринуден и опростен, но с голяма вместимост за драматизъм. Това, разбира се, не е случайно - природата не е нито фон, нито декор на битието, а мерило за степента на неговия развой, толкова по-високо, колкото по-трудни са усло­вията, които му предоставя. Като съвкупност от тях тя впрочем е сама по себе си една цивилизация, фаза в процеса на еволю­цията и синоним на култивираност в смисъла на морал, на нравственост, не на подчиненост спрямо другата, същинската, чиито норми и стойности са се формирали като система, аналогична и на отношение към природата. Възприемането й като критерий, осъзнаването на нейните закони и състояния ката цялостна, ненакърнима логика, схващането на диалектическата оправданост на противоположностите й филтрира и заобля егото, издигнато в «аз» чрез взаимовръзката с нея. А усвоя­ването на езика на природата ще рече овладяване на при­родата на езика: малкият герой в един от шедьоврите на нор­вежкия писател Юхан Борген, разказа «Орлови нокти», прави това откритие неволно, но доловило, че сетивните въз­приятия му помагат да проумее значението на понятия, чужди и абстрактни за него, момчето все по-настойчиво се стреми към досег с една уж периферна действителност, чието опозна­ване то интуитивно отъждествява с посредничество между него и всемира. Показателно е впрочем желанието му да придобие тази опитност в усамотение, на разстояние и от най-близките си, родителите, в чиято забрана да не се катери по храста, обвил една от стените на къщата, е отгатнало безпогрешно друго табу - да не се докосва до себе си. Човекът е такъв, ка­къвто го изисква окръжаващата реалност, гласи техният косвен урок, или по-точно, трябва да стане такъв, за да се съхрани физически здрав и психически читав, да съществува равно­мерно и безметежно в полагаемия му се социотоп, пряк екви­валент на биотопа, отреждан от природата на всичко живо. Да съществува равномерно и безметежно — външно, а вътрешно да клокочи от нереализуемия заряд на индивидуалността си, от напираща сила, която в лавовите полета на Исландия на­пример изригва като гейзер, но в климатизираното  „общество на благоденствието» изпепелява този, който я носи.

1981