художествена словесност в един твърде широк кръг на усвоени представи и познания за литературата изобщо, но това, с което тя ме привлече и ми оказа силно влияние, беше дълбокият психологизъм у нейните автори, драматизмът в техните произведения, прикрит под кората на езика, където сякаш клокочи като черна река, холистичната идея за пълна обвързаност на човека с природата и космоса. И разбира се, ювелирното изящество и прецизност на стила, пантеистичната всеобхватност на идеите, методичната организация на разгърнатия сюжетен материал в романите, а също разбира се и виртуозната драматургична техника на авторите на пиеси за шведския и световния театър, философските измерения на поезията , както и предизвикателствата, пред които всичко това изправя преводачите.

Първият Ваш превод, който открих за себе си, беше на Артур Лундквист. Една прекрасна антология със заглавието „Замъкът на въображението и камъните на делника” /изд. „Народна култура”, 1978 – тогава станахте главен редактор на това голямо наше издателство/. С какво ви привлече Лундквист?

Познавах го лично и то много добре. Той и съпругата му, видната поетеса от датски произход Мария Вине, бяха чести гости в резиденцията на българския посланик в Стокхолм, т. е. моят баща по онова време, но и на някои от неговите приемници на този пост. Артур Лундквист беше член на Шведската академия и един от главните арбитри в нейния Нобелов комитет, който от 1901 излъчва и предлага на нейните членове лауреатите на знаменитата Нобелова награда за литература. Оказа ми голяма помощ за създаване и поддържане на контакти с елита на шведската култура, лансира ме сред редица негови известни и авторитетни представители с добронамереност и желание да допринесе по такъв начин за ваимно опознаване на Швеция и България в областта на културата. Той изигра голяма роля за номинирането на Багряна за нобеловото отличие и за преводите на поезията й на шведски, проявяваше жив интерес и към личността и творчеството на Йордан Радичков… Преводът на лирическата проза на Лундквист, за която твърде представителен е сборникът, който толкова ви е допаднал, ми откри неподозирани територии и на българския език, чиито граници чрез преводите й свикнах – следвайки неговия пример — да престъпвам „без да се оглеждам“… Позволете ми, впрочем, да се самоцитирам от краткия ми увод, озаглавен „Поезията на прозата“, съпровождащ изданието в мой превод на този набор от блестящи текстове на Лундквист, вдъхновени, както споделя той, от истинската история за селски пощаджия от Южна Франция на име Фердинан Швал. Този инак скромен и незабележим човек се прочул със замъка, който съградил от камъните, събирани от него по изминавания селски друм, за да пълни всекидневно с тях своята пощаджйска чанта – един ръкотворен паметник на мечта, придала смисъл на цялото му съществуване.

„Наричат шведите „романтични инженери“ и благосклонността на това определение не изключва точността му, потвърдена от умелото дозиране на красота и функционалност, типично за редица техни постижения. В целокупното си творчество Артур Лундквист