разтуха или „транспортно средство“ за туризъм на духа, но и работа, сериозен интелектуален труд, акт на сътворчество, както и разбрах по-късно, когато то се сля с моите професионални интереси и служебни задължения. Не винаги е важно какво човек чете ежедневно, но невероятно важно е какво не е чел всеки ден – тази парафраза на известната максима е особено валидна и днес, когато редица обстоятелства и фактори, цялостното развитие на човечеството в глобален мащаб сякаш имат за цел да омаловажат уникалността на Словото, както и въздействената мощ на литературата, все повече стеснявайки кръга на читателите, които я търсят и възприемат като спасителен коректив на баналността, притискаща ни отвсякъде.

Като млада журналистка и преводачка работихте десет години като главен редактор на списанието на БТА – ЛИК. Това беше един от малкото ни „прозорци” към Европа и света. Всеки брой беше един празник за нас. Лично аз се радвах, когато излезеше мой превод на румънски или италиански разказ в него. Хубави години, нали?!

Всъщност аз постъпих на работа в БТА най-напред като репортер в редакция „Международна информация“, където трябваше да свикна с особеностите и темпа на една много взискателна професионална среда и да участвам в изготвянето на специфичен информационен продукт, разпращан ежедневно и ежечасно, дори и ежеминутно, до медиите в цялата страна, а също и в чужбина. Тази дейност култивираше у мен и моите колеги ерудираност и качества, които отличаваха прочутата в онези години „бетеанска школа“, изграждаха у нас нагласи за изострена и свръхдинамична реактивност спрямо онова, което се случваше тук и по света във всички области на обществено-политическия и културния живот.

Две-три години по-късно получих шанса да премина на работа в седмичника „ЛИК“ отначало все още като репортер, после като редактор, заместник-главен редактор и главен редактор — устремно, може би дори донякъде прибързано, кариерно развитие, обичайно впрочем за бетеанските условия, в които всички ние съзрявахме професионално и творчески по-ускорено вероятно благодарение на стимулиращотго усещане за пряка връзка със света, за това, че сме част едва ли не от цяла вселена, осъзнавано освен като привилегия и като отоворност. Отговорност пред една все по-широка публика, жадна за информация и възможности за интелектуално обогатяване и израстване, отговорност и пред нас самите, пред времето, което ни беше съдено да променим, променяйки радикално себе си. Предпочитана мишена на апаратчиците от всякакъв ранг тогава бяха именно четирите седмични издания на БТА — „Паралели“, ЛИК, „По света“ и „Наука и техника“ с тиражи, внушителни за времето, които с нетипичните, дори уникални, за нашия медиен бит материали от чуждестранния печат, подбирани и поднасяни „по западен образец“, изпълняваха функцията на един вид български портал към „глобалното село“, в каквото според канадския изследовател Маршал Маклуън, тогава често цитиран у нас, информационните технологии вече превръщаха света. Убедено твърдя, че именно (макар и не единствено) тези списания, разцъфнали като екзотични