не го опровергава, но го коригира съобразно степента, в каквато голямата личност обобщава характерните национални черти в дело с универсална значимост – неговите произведения свидетелствуват за неотстъпен контрол над стихийното въображение и своенравния талант от страна на конкретната идея и аналитичната мисъл, не толкова строг обаче, че да осуетява или отлага полета им. И то полет на огромни разстояния, само привидно извършван без стриктно разписание и предначертани маршрути, опияняващо волен, но целеустремен, уж безкомпасен, пък насочван от радарите на мъдростта и ерудицията, свръхзвуково бърз, а съзерцаван с възторг. Спътник на Лундквист може да стане всеки, но желаещите са като че повече от онези, които издържат докрай главоломните му лупинги с метафори и асоциации, светкавичното пикиране от висините на далечни хоризонти и дългите преходи без кацане от Вавилон, бреговете на Стикс или от Бенарес до Кишкьореш, Исла Негра или някое модерно предградие в Европа… Придирчив към себе си, той е не по-малко придирчив и към читателя, от когото винаги изисква компетентност и труд, равноценни на вложените от него, за да го възнагради с един обогатяващ контакт…“

Писала съм това през 1977–1978, но днес не бих променила нито една дума, нито пък нещо в оценките които съм направила.

Преведохте Стриндберг, Якобсен, Транстрьомер, Хамсун, Юхан Борген… И класици, и модерни автори. Колко на брой са и кои бяха най- интересните и най- трудните за превод?

Всеки преводач би ви казал, че лесни за превод автори и произведения няма. Е, има талантливи интерпретатори на чуждоезични творби, които преодоляват с лекота спънките по неравния път, свързващ не само отдалечени, но и нерядко коренно различни личности и култури. За съжаление, аз не съм от тях и къртовският труд при подготовката ми за пресъздаване на едно или друго произведение продължава кажи-речи до предпоследното му изчитане вече в мой превод, при което продължавам да отстранявам допуснати от мен несъвършенства. А ако парафразираме заглавието на известната пиеса на Луиджи Пирандело, можем да наречем преводача лице, което търси своя автор. Намери ли го, в резултат от онова внезапно и щастливо изкристализиране на чувството за взаимност, за което говори например Стендал, или в процеса на продължително и нерядко мъчително дирене, той заговаря не само с думите, но и с гласа му, давайки да се разбере, че е открил не обект, а алтер его. Това постижение е и най-голямото възнаграждение за усилията и терзанията на „автора в сянка“, които читателят не бива да долавя.

Всъщност, какво е за вас преводът? Какво е вашето кредо в това изкуство?

Възможност за трансформиране на времето в действащо лице. Задължение да бъдеш не само посредник, но и арбитър. Да не забравяш нито за миг, че в историята на книжовността най-големите творци са били и преводачи, а най-добрите преводачи са били и творци, сливайки се в общ, внушително едър силует, чийто ръст съответства на необходимото му присъствие на Парнас. „Бовари, това е и той!“, би възкликнал вероятно Флобер, ако можеше да стане свидетел на