мъките на онзи, който преизразява на друг език неогвия прочут роман, възсъздавайки стила му като ритмика и код, не само като маниер, а образите му – като цялостна идейна система. При това почти винаги със саможертва, с цената на лични лишения и със себеотрицание, под акомпанимента на ехидни сирени-изкусителки, които му напяват, че в същото време, докато той се поти над чужда творба, други пишат свои книги, а после пък с риска да бъде обвиняван, че не е превел произведението, ами го е предал, че от лъва е направил куче, от славея – канарче, от морето – аквариум, че е „портретирал“ автора така, както Гилдънстърн би изобразил Хамлет, че лети към славата с криле, взети назаем…

Не случайно наричат превода „изкуство на невъзможното“. Същността му на съавторство винаги буди дискусии и поражда въпроси, проблематизирайки, макар косвено, и други явления на обществото, зависими и захранвани от качествения синхрон между оригинал и превод, но ощетявани при тяхното разминаване. А то се дължи на доста причини, чието каталогизиране и анализ, особено преди да са станали хронични, могат да доведат до разрешаване на проблеми не само в транслатологията като теория, но и на онези, които пораждат практическото създаване и рецепцията на художествени ценности, възпрепяствайки в една или друга степен успешното осъществяване на трансфера, жизнено важен за всяка социокултурна реалност.

Като издател вие превърнахте „Народна култура” в една институция, в нещо наистина голямо, значимо за българската култура и духовност. Издадохте за първи път автори, нежелани от цензурата, спорни според критериите на соц‑а, открихте нови светове… За първи път пуснахте автори, които още не бяха публикувани в Москва /нали тогава, волю- неволю, сверявахме часовника си с Кремъл?!/. Имахте ли проблеми при издаването на някои от тях?

Нашето време и тогава беше динамично, интересно, но и не по-малко трудно, опасността под формата на доноси и санкции идваше откъм хора и кръгове, които не можеха да се примирят с необратимия духовен подем в страните от т. нар. „източен блок“, намерил отражение съответно и в сферата на книгоиздаването. Окуражени от него, ние търсехме и внедрявахме у нас импулси и идеи от Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР и именно от колегите си там се учехме да маневрираме – пускахме книги, които биха предизвикали, меко казано, спорове в страната ни, но с подходящи предговори или послеслови било от наши, било от чужди /предимно съветски/ автори. Издателствата в ГДР например ни впечатляваха със своите програми и каталози, защото в менгемето на държавния социализъм те трябваше да се справят с конкуренцията на онова, което излизаше в тогавашната Западна Германия, привлекателно и езиково достъпно за източногерманците. Именно от виден представител на културния естаблишмънт в ГДР, заместник-министъра на културата Клаус Хьопке, който отговаряше за книгоиздаването там, аз потърсих съдействие за представяне у нас на Хорхе Луис Борхес например, анатемосан незнайно от кого и незнайно защо у нас до степен, недопускаща представянето му на български език. По време