известен българист, превеждал Радичков, посещавал България многократно, също като мен харесал тази книга. Така и не написа нужната рецензия, по всичко си личеше, че е загубил интерес към превеждане и популяризиране на нашата литература, интерес, който преди се подхранваше и поддържаше, макар и институционално. 

Проблемът обхваща, разбира се, не само съвременната ни литература. Когато пишех труда си за Емануел Сведенборг, често се сещах за Николай Райнов и за неговите неортодоксални възгледи в сферата на духовното. Нима романът му „Между пустинята и живота" не би представлявал интерес за читатели и извън България с нехарактерната светлина, в която обгръща образа на Иисус Христос? Навремето, когато основах второто издателство в живота си, "Хемус", поисках от Богомил Райнов правата за публикуване на този роман и веднага ги получих, абсолютно безплатно. Научих, че Едвин Сугарев имал все още непубликуван критически текст за романа, предложих на Богомил Райнов да го използваме за послеслов, натъкнах се на очакваната от мен съпротива, но в края на краищата той даде съгласието си. Когато книгата излезе от печат и аз попитах Богомил Райнов приема ли послеслова, той каза само „Да", а това според мен означаваше, че наистина му е допаднал. Искам да кажа, че бихме могли да пробиваме и с художествени произведения, и с модерните им критически интерпретации. Така правят норвежците с Ибсен, шведите със Стриндберг, исландците с Лакснес ; прилагат към новите им издания и преводи текстове на свои изследователи и критици, за да постигнат по-голям обем в рецепцията на класиката си навън, да въведат допълнителни имена в световния й контекст.

Та думата ми е, че у нас знаем например за Мел Гибсън и за неговата необичайна трактовка на образа на Иисус Христос, не обаче и за синтетичността в обрисуването му като човекомит от големия ни писател Николай Райнов. А щом сами не познаваме своята литература, как ще я представяме на други?

1. Преводна рецепция на европейските литератури в България в 8 тома, които излизат от 2000 г. – някои са все още предстоящи (бел.ред.) ↩

2. Вера Ганчева настоява във всички журналистически, публицистични и есеистични текстове тази дума да се пише с главна буква, за да се внушава зримо и представа за значимостта на онова, което съдържа, и стремежът към опазването му от неговата застрашеност днес (бел.ред.) ↩

Въпросите зададе Марин Бодаков
В. "Култура", 27 юни 2008 г.