ми се да се възползвам от случая и да благодаря на всички от ‛Народна култура‛ за приноса им в нашето общо дело. Ускореността, с която го осъществявахме, сигурно е била мъчителна за някои от тях, но темпа задаваше и Людмила Живкова с усещането си, че е съдбовно задължена да избърза. Благодарение на стимулиращата толерантност, с която тя даваше тон в културата ни тогава, ние не се чувствувахме „проводници на буржоазно влияние‛ под прицел, а уважавани и полезни хора. Неповторими и до днес са библиотечните поредици, които стартирахме тогава – „Лотос‛ за древноизточна култура, „Хермес‛ за антична, „Ариел‛ за средновековна… След нейната смърт атаките срещу мен и „битовите‛ интриги, клеветите, доносите зачестиха, но пък не ми липсваха и поддръжници, защитници на високи идеологически и административни позиции, които продължаваха да ме подкрепят. Стоян Михайлов, Лалю Димитров, Димитър Методиев, Валентин Караманчев… И още, разбира се, но настъпи друга епоха и аз трябваше да потърся за себе си ново поприще, да поема от ново начало, между другото инстинктивно очаквано от мен с надеждата, че ще ме изтласка вън от онова, което вече започваше да се втвърдява в рутина. 

- И вие, и аз имаме много приятели културолози, философи на съвременността. Никой обаче не посмява да се занимава с културната политика на Людмила Живкова.

- Жива е все още връзката с официалните кръгове, към които тя принадлежеше. За голямо съжаление, Людмила нямаше време да демонстрира и други страни на своята личност, защото, както вече казах, беше сякаш принудена да бърза.... Упреквахме я за това, но тя нехаеше. Мисля, че отдавна е изживяно предубеждението за нея като за дъщеря на Тодор Живков, като за едва ли не „червена принцеса‛... То никога не е било справедливо. Людмила приличаше много на майка си, д-р Мара Малеева, умна и мъдра жена от добро учителско семейство. Като ученички се случваше да бягаме от часове и да прекарваме времето в разговори в уютната стая на Людмила на улица „Оборище‛ 13, а майка й сядаше при нас, за да ни поприказва за житейски неща, да ни даде съвети, понякога внимателно да ни критикува. Людмила носеше нейната чувствителност, дискретност и интелигентност в гените си. Тя беше убедена комунистка - в този идеализиран смисъл, че тогавашното ни общество ще прерасне в някакъв „златен век‛ за човечеството, когато хората ще се почитат и обичат, ще създават непреходни ценности във всички области на живота. Тази илюзия споделяхме и ние около нея. Но тя общуваше и със забележителни интелектуалци като Александър Фол, вслушваше се в Богомил Райнов, получаваше импулси от творци като Дечко Узунов, Светлин Русев, Любомир Левчев… Понякога се случваше да приема чинопочитанието за единомислие, защото подхождаше с доверие към всички и заплати за това най-високата цена. Последният ни разговор бе по телефона – обадих й се, за да я информирам, че от печат са излезли две книги, на които тя държеше: том с избрано на Николай Рьорих и „Играта на стъклени перли‛ на Херман Хесе… Надявам се, че ще дойде момент за реалистична оценка на Людмила като определящо явление