предимство на тези от български автори и тогавашното издателство „Български писател‛ да се сдобие със заветните за времето премиални... Но това беше формален повод – някои просто създаваха изкуствено напрежение между родната и преводната литература, за да си издействат идеологически дивиденти. Подобни проблеми имаше и издателство „Христо Г. Данов‛ в Пловдив, където подбора на заглавията правеше Йордан Костурков, моят главен „съперник‛, защото със своя точен критерий, модерно виждане и смелост той пускаше една след друга стойностни творби предимно от европейската модерна класика. Йордан Костурков е и превъзходен преводач от английски, а като издател той имаше не само шеф, а и съмишленик в лицето на поета Петър Анастасов, тогава директор на „Христо Г. Данов‛, който с благородство и такт превърна нашата конкуренция в плодоносно сътрудничество. Постепенно издателският живот в България се динамизира, „перестройката‛ откри пред колегията нови възможности и перспективи, стана още по-вълнуващо да се търсят нови предизвикателства. Тази „тръпка‛ обединяваше и нас в „Народна култура, независимо от славата ми на деспот. 

- Аз съм чувал страховити легенди за взискателността ви...

- Не се съмнявам. Но доказуемостта не е най-характерната черта на легендите, нали? Е, не си поплювах, защото всяка еволюционна промяна изисква радикални действия и всеки, който е бил ръководител на „низово ниво‛ в България, добре знае каква неприязън вдъхват те на „нашенския кадър‛. Изискванията за точност, ред и дисциплина изглеждат естествени и са валидни в цял свят, но у нас се възприемат като лична обида от онези, спрямо които биват предявявани. Стихийният капитализъм днес не коригира този манталитет, присъщ, за жалост, и на творческата интелигенция, която смяташе държавната служба за полагаема й се по право синекура. Да „обезпокояваш‛ с императиви за графици, крайни срокове, детайлизирани справки по текстовете, упреци за пропуски и пр. редакторки и редактори, които си седяха главно у дома поради липса на достатъчно работни помещения или в обетованата зона на кафенето на Съюза на преводачите, увреждаше не само служебните, а и личните отношения, както следваше да се уверя с изненадата на кръгъл наивник. Малко преди голямата промяна през 1989 година издателството ни получи голяма сграда на ул. „Ангел Кънчев‛ 3 и аз побързах да събера там „колектива‛, за да очертая с разбираем патос надвисналото над него (като дамоклев меч) прекрасно бъдеще, когато всички ще работим заедно от 9 до 18 часа с обедна почивка според кодекса. Студеното мълчание, с което мнозина посрещнаха тази „закана‛, сигурно трябваше да ми послужи като предупреждение… Така или иначе, не подир дълго пътищата ни с доста от моите колеги се разделиха, всеки отстояваше своите виждания и принципи, а нагнетената обстановка в края на 1989 и първата половина на 1990 г. придаде на тези различия остротата на дълбоки противоречия. Не непреодолими обаче, както ми се струва сега, от дистанцията на времето, която обикновено предлага и най-точната оптика за оценка и на близкото минало, и на настоящето. Иска