на такова доверие и свобода ние (не само в «Народна култура» впрочем) наистина създадохме дело с трайна социално-културна стойност, допринесохме за онова масово разширяване на съзнанието в България, което улесни в немалка степен прехода ни от една обществено-икономическа система в друга, противоположна й в редица отношения. 

- Хайде да влезем заедно в издателство «Народна култура»... 

- Хората, които заварих при назначаването ми там - отначало като главен редактор, от 1980 г. – и като директор на издателството, бяха предимно по-възрастни и поуморени, но към тях постепенно се присъединиха и млади редактори, талантливи преводачи и литератори, все още неизвестни, затова пък амбициозни и жадни за изява, а и езиково много добре подготвени. Сигурно не само аз помня буреносното (пак дума с характерна семантична натовареност) нахлуване в издателството на учения, критика и преводача Владимир Трендафилов, тогава още студент, постъпил при нас на хонорар и с порива да спомогне за осъвременяването и качественото подобряване на издателските ни програми. Не очаквах обаче толкова бърз и пряк ефект от неговото присъствие в убогите стаички на издателството и от настойчивите му въпроси: «Защо не е превеждан този и този автор?», «Ама тази книга не я ли знаете?» и пр. Той не пестеше критичните си оценки за преводите на светила, някои от които влиятелни и със заемани високи постове, с мастити съпрузи и подходящи връзки, та ми създаде специфични грижи, но от друга страна като снегорин разчисти пътя ни към новите цели. 

Общуването с такива ерудити и майстори на Словото ² като Петър Динеков, Валери Петров, Богомил Райнов, Любомир Тенев, Боян Ничев, Здравко Петров, Тодор Нейков, Александър Шурбанов, Иван Пауновски, Светозар Златаров, Богдан Богданов, Румен Стоянов и други беше решаващо за нашето съзряване – и като колектив, и индивидуално. В издателския съвет, в редколегиите на библиотеките и поредиците ни бяха включени творци и изследователи с модерен поглед върху литературните явления и процеси, с убеденост във важността на това, което правим, и още повече – на онова, което ни предстоеше да направим. 

- Да, интензивно и интересно време… 

- Помня например как при мен – бях още главен редактор - дойде Венцеслав Константинов, за да ми съобщи, че негов превод на Франц Кафка «втасва» от години в някакъв сейф на издателството без изгледи да види бял свят. Направо не му повярвах, но се оказа така. Естествено, издадохме един хубав том на Кафка, при това в поне стохиляден тираж и буквално разграбен за дни от трудно изброими множества, обсадили книжарниците в цялата страна… Тази знаково «революционна» стъпка беше последвана от други, още по-решителни. С упоритост направихме пробив в цитаделата на тогавашния Комитет за печата, където впрочем срещахме не само отпор, но и подкрепа, за да получим разрешение за издаването на все повече световни писатели, дотогава непознати или направо «табу» за българския читател. Това обаче не се извършваше стихийно, а организирано и стратегически промислено. Имаше върху какво да стъпим, с кого да се съветваме и продължихме