значение, независимо от редица възражения по подбора на заглавия и автори? Защо не се възползваме от свободата, с която разполагаме днес, а отново допускаме същите грешки или направо ги избягваме, защото не предприемаме нищо? И докато художниците, музикантите, изпълнителите изобщо, в известна степен и фолклорът, ако обаче не се прекалява с него, по-успешно се включват в международния културен живот - тяхното изкуство може да бъде веднага разбрано и оценено, без посредничество, Словото е ощетено, уязвимо. При това тъкмо сега, когато е най-необходимо. Големият мексикански писател Карлос Фуентес беше посочил: „Никога досега литературата не е била в тъй неизгодно положение и никога досега нейната роля не е била по-важна, отколкото днес‛. По-рано функционираше Агенция за авторско право, която, особено в последните години преди промяната, правеше много, за да пропагандира българската култура. Имаше и Център за българистика, чието закриване отъждествявам с национално предателство. У нас днес съществуват няколко литературни агенции, но те извънредно рядко се захващат с български автори за разлика от подобни фирми в други страни на света, които смятат това за своя главна задача. Не мога да си обясня защо се раздухва такава истерия около пиратските дискове с филми и музика (без съмнение – заради парите, които носят), а не се насочат усилия да се предлага на света такава ценна интелектуална собственост, каквато е българската литература? Не твърдя, че не се прави нищо, напротив, налице е раздвижване за подпомагане на библиотечното дело, за стабилизиране на книжния пазар, но това не е достатъчно. Българските писатели нямат свои литературни агенти, което автоматично ги поставя в унизителната позиция на парии в международните литературни среди. И от Антон Дончев, и от Георги Господинов знам, че това важи и за тях, не съм питала Теодора Димова, да речем, но съм 200 % сигурна, че и тя няма агент. 

- Ако не беше нейното топло приятелство с Мари Врина в Париж… Но Мари прави всичко…

- ... за Франция. Ето какво загубихме, без дори и да сме го имали в необходимата степен. Загубихме своето лоби. Срещала съм се с много подготвени българисти в много страни – от Европа до Китай, Индия и Япония, но по най-неразумен начин отдавна се дистанцирахме от тях или престанахме да им бъдем нужни като извор на творчески възможности, информация, подкрепа. Нека не се заблуждаваме – съвсем не сме станали част от международната литературна общност, независимо, че книги на наши писатели излизат тук-там спорадично и обикновено получават добри отзиви. Ние имаме нужда от пламенни души като Мари Врина, които могат да отстояват пред издателствата своите предложения за преводи на една или друга българска книга. Сериозни усилия положих, за да се стигне до издаване на „Родосто, Родосто" от Севда Севан в Норвегия. Много харесвам тази книга, познавайки скандинавския вкус, реших, че там би имала успех и действително успях да заинтересовам едно от най-големите издателства в Осло, но там поискаха рецензия за романа от норвежец. И тук ударих на камък, макар да се обърнах към