в условията на държавния социализъм с формат, съпоставим с този на Дубчек и Горбачов, и че внимателно, отговорно ще се пристъпи към издаване и коментиране на някои нейни текстове, съдържащи истини с извечна стойност. 

Що се отнася до мен, аз, без да се отказвам от своите убеждения, с удовлетвореност констатирам, че те са се променили в хода на годините, не из основи, но в посока към скандинавското схващане за съвременна държава с реална равнопоставеност на всички в нея и с високо равнище на образованост, с практицизъм и прозрачност като ръководни принципи. Този модел на обществено устройство отдавна е възприет в най-развитата част на Европа и аз се надявам, че след като политиците ни се налудуват за сметка на народа, те ще се постараят да го приложат и у нас, но дано историческото ни закъснение не се окаже прекалено голямо. 

- Говорите какво другите са издърпали напред. А вие какво не успяхте да издърпате по онова време?

- Стремях се да не занемаря собствените си занимания с литературата. Доколкото моите скромни сили на автор и на преводач са ми позволявали, аз винаги съм превеждала и писала - тогава май повече по необходимост: например предговори, които трябваше да съпровождат определени издания. Впоследствие обаче, през 1993 г., събрах повечето от тях в книгата си „Амалгама‛ и мисля, че не им липсват известни достойнства и днес. Наскоро привърших голямо изследване за Емануел Сведенборг, шведски учен и теософ от ХVІІІ век, в процеса на което научих много нови неща, преминах сурова самопроверка, придобих апетит за още работа в тази област и дори нахвърлих нова книга, посветена на самотата в литературите на Скандинавския север. За нея съм избрала страхотна корица – не много известна картина на Едвард Мунк. 

Странно е усещането за навлизане в нов период на живот и дейност след навършване на „библейската‛ 65-годишна възраст. То обаче ме кара да мисля, че съм всъщност любимка на орисниците си, които не ме пожалиха, но ми спестиха вътрешната пустотата, външните вакууми, затвора на бездействието. И непрекъснато ме изправят пред необходимостта да продължавам да уча. 

- Да преминем през огледалото. Какъв беше образът на България през 80-те, 90-те години по света и в какви пунктове го променяхте като пътуващ интелектуалец?

- Много е важен този въпрос и, за голямо съжаление, не дотам приятен. У нас преди 1989 наистина всичко беше одържавено, минаваше през официалните институции, но така или иначе, България правеше по-категорични, по-успешни стъпки да се включи не толкова в големия диалог между културите, колкото да разпространява и популяризира ценностите си, своя творчески потенциал. Сега уж имаме възможности да общуваме на кажи-речи равни начала със света, ала това пак не се получава. Не ни знаят, не ни търсят, не ни четат – това е истината. Липсва издание от типа на някогашното списание „Обзор‛, което вършеше много добра работа, разпространяваше се в библиотеки, университети, културни институции в немалко страни. Ами преводите на български автори, които се осъществяваха във и чрез „София Прес‛? Би ли оспорил днес някой тяхното