с ентусиазъм по-нататък. 

- Склонна ли сте да се съгласите, че преводачите често са далеч по-интригуващи като личности от писателите, които самите те превеждат?

- Преводачите страдат в немалко случаи от комплекс за малоценност, породен и от подценяване на техния важен, сложен и необходим труд, и от характерни за гилдията заблуди. Затова повечето от тях реагират с остро недоволство на редакторските корекции, оспорват ги с илюзията, че са нечии съавтори. Преводът е голямо изкуство, но не предполага самодостатъчност. Горе-долу като това на актьора, чиито изяви зависят от драматурга и режисьора. Ако преводачът не приеме и не осъзнае това, той се измъчва от своята двояка роля. Хем прави нещо, хем то не е негово в основата си. Но значимостта на надарените, осведомените, съсредоточените в своята мисия преводачи е огромна за всяка национална култура. България може да се похвали с преводаческа школа в областта на художествената литература и на философията, която е на завидна висота и заслужено вдъхва самочувствие не само на своите представители. Изниква обаче все по-актуалният въпрос за техните приемници. Разполагаме ли с потенциала, който е необходим за препревод на основни произведения на световната класика – от античността до романтизма, да речем, чийто срок на годност е изтекъл или достига предела си от онези 30-40 години, отреждани му от теоретиците на превода (а къде са пък и те в днешната ни култура?) 

В онези години определящ фактор да се издигне авторитетът на преводача като двигател на културата (може би не реактивен, но пак с вътрешно горене) стана и основаването на Съюза на преводачите, чийто член-учредител бях, и общественият престиж, който тази творческа организация си извоюва. Това даде големи възможности на нашата професионална общност, днес за жалост почти изгубени, както и облика на нейния съюз, чието съществуване понастоящем се поддържа с благородните усилия на шепа добронамерени ентусиасти, но без енергията на силни личности. Освен биологичния отлив (Кръстан Дянков, Георги Куфов, Никола Иванов, Пенка Пройкова – да спомена само някои), има и друг, причинен вероятно от невъзможността да се упражнява професията в напрежението на днешното време. И жалко е, че въпреки хубавите си начинания, Съюзът на преводачите сега не е в състояние да ги реализира в широка скàла, не само национална, а и международна, както това беше „в епохата‛ на Леда Милева. 

- Как работехте с нея?

- С нея много сме спорили, имали сме остри конфронтации, в дъното на които злорадстваха интриганти, дебнещи в своя угода и двете страни, но аз винаги съм се отнасяла с уважение към желанието й да работи активно в интерес на обществото, загърбвайки своите собствени. Такива хора у нас никога не са достигали и техният дефицит се усеща все по-болезнено. 

Не мога да не се радвам, че доста от моите предишни колеги се изявяват успешно като издатели, прилагайки в условията на съвременността опита и знанията, получени в „Народна култура‛. Аз обаче съжалявам, че такива изключителни преводачки, като Жечка Георгиева, Силвия Вагенщайн, Мариана Неделчева, Федя