Филкова, Виолета Миланова и др., отдавна не превеждат. Те бяха и чудесни редактори, които от своя страна привлякоха и подготвиха много по-млади колеги. С голямо удоволствие, но и не без тъга, си спомням за тях, когато хвърлям поглед към книгите на Натали Сарот или Вирджиния Улф в моята домашна библиотека, към томовете в „Световна класика‛ като този на Бърнард Шоу, да речем, поднесени с рядък усет за пластиката на българския език и с голяма литературна компетентност. Благодарение на поета и преводача Иван Теофилов пък, но и на други с неговия талант и финес, осъществихме нещо много важно според мен – положителен поврат в отношението на българската читателска публика към руската, а и в голяма степен към съветската поезия. 

- Аз помня и редактираната от него библиотека Поетичен глобус, сред която имаше истински открития. 

- Издаването й по инициатива на поета Божидар Божилов, директор на „Народна култура‛ преди мен и на когото дължа самия шанс да стана издател, премина през няколко фази, но задържа популярността си. Всъщност това беше поредица от типа „уъркшоп‛, евтина и непретенциозна, но отворена за всякакви автори и преводачески тълкувания. Далеч по-трудно беше обновяването или дори закриването поради тематичната й изчерпаност на библиотека „Съветски поети‛, която Христо Радевски или Младен Исаев, да речем, също дългогодишни сътрудници на издателството, бранеха като последен рубеж. Но, така или иначе, и в нея поизвихме кормилото за друга посока и самите съветски писатели и поети, които често ни гостуваха, с приятно учудване констатираха, че ние издаваме автори, които там все още ги няма. Подобно „ходене по ръба‛ ни доставяше удоволствие, не го крия. Особена слабост имах към редакция „Поезия‛, ръководена от Федя Филкова: Иван Теофилов, Георги Белев, Кирил Кадийски, Владимир Левчев, преди тях Марко Ганчев, Александър Миланов, Пенчо Симов… Малцина, но в орбитата си бяха привлекли най-добрите ни поети и преводачи и заедно с тях постигнаха резултат, който до днес заслужено се цени. Помня с какво недоверие се отнасях към някои от техните идеи – например тази на Николай Кънчев да се повери превод на поезията на Анри Мишо. Тогава всъщност ме убедиха в правотата си не толкова те самите, колкото Светлозар Игов, който гарантира качеството на резултата. И наистина, този превод, както и други, които направи Николай, са извънредно сполучливи. 

- Как дейността на „Народна култура‛ променяше идеята за литература в България? Промени ли се стилистиката, мисленето на българския писател?

- Убедена съм в това, защото пускахме добри преводи на големи автори. И все повече разширявахме географския обсег на „вносната‛ литература. Дори са ме упреквали, че издаваме доста африкански или азиатски писатели. Но тях ги превеждаха в цял свят, те получаваха най-престижни награди, включително и Нобеловата, а стремежът ни беше и да осведомяваме за световните тенденции, да търсим неординерното, многобагрието. Но за малко ще се отклоня, за да припомня как нашите книги биваха сваляни от печатарските машини в Полиграфическия комбинат например, за да се даде