Дъщерята помага на поета да отприщи дарбата си, да освободи порива за творчество и така го връща към живота. В случая става дума за един вид повторно раждане, за освобождаване на мощен за­ряд от психическа енергия с помощта на вдъхновението и макар привидно такъв ефект да влиза в противоречие с виждането за поезията, изразено от Снори в неговата Еда, а именно, че тя е един вид спорт, при който от изключителна важност е да се владеят правилата на прозодията, версификаторството, риторичните принципи за образува­не и въвеждане на кенинги, двете гледища всъщност могат да се приб­лижат и дори обединят. При създаването на едно художествено произ­ведение Азът на неговия автор изгражда, със сечивата на езика, мост между вътрешния му мир и света наоколо, вътрешната борба бива трансформирана във външна и по този начин микрокосмосът получава драматизъм, разширена структура и значимост. Интересно би било да се отбележи впрочем, че някои от прочутите сцени в поетичната Еда, тази например, в която Гудрун оплаква своя съпруг Сигурд, убиеца на Вавнир, погубен от собствените й братя, показва, че според отколеш­на нордска традиция скръбта е опасно натрупване в тялото на човека и следва да бъде изкарана оттам, да бъде предизвикана да изригне, като творчеството е особено полезно за отърсването от нея и от оста­тъчните й утайки. Може би подобно въздействие е нарочно търсено и избавително в условията на една цивилизация, където и мъже, и жени от прастари времена се учат на самоконтрол, себевладеене, мълчали­во изживяване на бурни чувства - емоционалното задръстване, „застопоряване“ се превръща във всеобща болест най-често с психосоматична характеристика и ефект, но изкуството предлага лек от нея, шанс за облекчаване и обмиване на душите.

Не предлага ли и примерът на Огуст Стриндберг по време на неговата прословута духовно-личностна и творческа криза, изразена покъртително в романа „Ад“ (1897), потвърждение на тази теза? Ериниите се превъплъщават в евмениди посредством новото раждане от­вътре, енергията намира отдушник, излаз навън и чудото на преобра­жението става прехласващ факт. Ала в отличие от Стриндберг или от Едит Сьодергран, да речем, в известна степен по-уязвими от него, Егил разполага с опорната система на една установена идейно-естетическа традиция и комплексът от кенинги му предоставя възможност не само да формулира поетически моменти, а и да изживее действи­телността, която го обгражда, по определен начин - наситен със зна­чения, белязан от божествено присъствие, вибриращ от общодостъпна символика, придобила неочаквана сложност и дълбочина, трансформационна енергия. И опияняващия градус на медовина... Струва ми се свръхизкусително да се развихря в огледалния павильон на тези и други съпоставки, за игри с които ме подсети видният шведски лите­ратурен историк Ларш Льонрот, но в български условия разтухата в неговите зали би била още