обичайната за скалдовете витиеватост, на ху­дожествената монолитност като характерен емоционално-естетически ефект.

През 957 г. Егил се оттеглил от бурния живот на професиона­лен авантюрист. Застаряващият викинг потърсил спокойствие в сво­ята пристан в Борг при любимата жена Асгерд, вдовицата на брат му Торолф, която му станала съпруга, при челядта си и сякаш едва сега щял да се отдаде на безметежно и честито съществуване. Не след дълго обаче го сполетява трагедия: през 961 г. болест отнесла единия от трите му сина, Гунар. Задавало се обаче още по-голямо нещастие - през есента на същата година най-големият му син Бьодвар се уда­вил край самия бряг на Боргарнес при неочаквано разразила се буря. С натежало от мъка сърце Егил прибрал мъртвото тяло на мла­дежа, метнал го връз коня си и го положил в гроба на своя баща Скалагримур. Старият поет, съкрушен, решил да сложи край на соб­ствения си живот като се откаже от всичко, което го поддържа. Уса­мотил се в стаята си, отказвал да яде и пие в очакване на смъртта. Дъщеря му Торгерд с хитрост успяла да го възвърне към живота, уговаряйки го да създаде още едно, последно, свое стихотворение в памет на загиналите момчета. У поета отново припламнало гаснещо­то огънче на живота и в резултат възниква знаменитата елегия „Загу­ба на синове“, в която кенингите не са просто тропи, метафорични парафрази за художествена приповдигнатост, за украса или възможност за сложни игри с думите и техните значения, за нерядко странна и почти винаги силно въздействаща символика, а средства за постигане на консеквентна идентификация между света на мита и неговия собствен свят, съотношението между които е като между макро- и микрокосмос. Образният език придобива ненадейна физиологичност - мъката така притиска гърдите на поета, че той не може да изплюе медовината на стиха, която го изпълва, повтаряйки ми­тичния подвиг на Один, изплюл донесената от него в Асгард въл­шебна напитка. Егил не сдържа гнева си - срещу Один, който го е предал, срещу бога на морето Айгир и неговата съпруга Ран, враж­дебни и опасни за целия му род... Жалбата набира сила и получава експлозивността на ярост, типизираща берсерка, но убеждението, че поезията е в състояние да победи смъртта, предизвиква внезапно декресчендо, емоционално обогатено от безспорния терапевтичен ефект на творческия акт върху поета: „Егил оздравяваше, колкото по-завършено ставаше стихотворението и щом вече бе готов, той го прочете на Асгерд, Торгерд и прислугата... Когато Торгерд си тръгна за дома, той я изпроводи с подаръци.“