Нордал, просто тъпчели по дирите му, без да са в състояние да го надминат и като „колега“, като събрат по перо, и като новатор...

Убеден в своето право да получи онова, което му се полагало по закон като наследство, Егил отишъл в Норвегия, за да го предяви, а може би и с намерението да постигне и успехи, богатство, слава. Там обаче изпаднал в немилост пред най-големия син на Красивокосия, Ейрик Кървавата секира, и убил доста от неговите хора, един от синовете му, както и брат на съпругата му, кралица Гунхилд, поради което бил принуден да напусне Норвегия, поставяйки се извън зако­на. Тази тема за бунта на обикновения в социално отношение човек срещу суверена преминава впрочем през цялата сага, разгърната с Шекспирова величавост, придавайки й допълнителен идеен обем и допълнително измерение, особена дълбочина, за което допринася, разбира се, и голямото майсторство на Снори Стурлусон, историк и писател, политик, сам влязъл в съдбовен конфликт с монарх.

Няколко години по-късно, през 948 г., Егил отново се озовава лице срещу лице със своите короновани врагове, вече във викингския град Йорвик, Йорк, където властвал Ейрик. Той изглежда обре­чен на гибел от ръката му, но по съвета на своя верен приятел Аринбьорн, довереник на Ейрик и между другото потомък на поета Браги Бодасон Стария, считан за родоначалник на скалдовете в Ислан­дия, създал стихотворение, чието евентуално одобрение от краля би отменило сякаш неминуемата екзекуция. За една нощ Егил написва драупа в 12 строфи и в нов размер, т. нар. рунхенда, която кралят, поразен, изслушал прав и наистина го пощадил. Непременно трябва да се подчертае обаче, че в „Откуп за главата ми“ (Нöfuðlausn) изобщо не става дума за одическа възхвала на суверена: поетът всъщност го ласкае за неговите бойни подвизи, без да споменава каквито и да било други негови качества или заслуги. Тази сдържаност е поприкрита с цветист език, с орнаментно пищен стил, но динамиката и звучността на творбата, римата в края на стиховете са нещо ново за скандинавската поезия от онова време. И днес „Откуп за главата ми“ въздейства на слушателите си със своя ритъм, неповторим, особен, макар от съдържанието на това стихотворение да лъха известна хла­дина, която го прави много различно от друго - от онова, което авто­рът му посвещава на своя приятел Аринбьорн. В него той, вече убе­ден в чудодейната, спасителната сила на поезията, показва, че го интересува не само творбата, а и процесът на създаването й, подла­га на анализ самото изкуство и панегиричната приповдигнатост на „Песен за Аринбьорн“ не възпрепятства постигането, всъщност по твър­де семпъл начин, без