кариера на Торолф, приключи­ла трагично и напълно в съответствие с предреченото от Нощния вълк. Подобно на баща си и дядо си Егил владее магии, притежава власт над руните, може да проклина и лекува, засенчвайки всичко и всички наоколо не само с физическия си ръст, който също впечатля­ва. Още в мига, в който се появява в сагата, бъдещият скалд и ви­кинг я доминира изцяло: най-напред го срещаме като не по детски разгневено тригодишно хлапе, което възхвалява съсед с две строфи, издържани в перфектен дротквайт, коронния стихотворен размер на скалдовете. На седем години той съчинява стихотворение, вдъхнове­но от обещанието на майка му, че ще получи кораб и то военен, когато стане на възраст, подходяща за експедиции и битки като ви­кинг, и вече е посегнал на човешки живот... Проследяваме неговото житие-битие в много и характерни ситуации - малко личности в саги­те са обрисувани от най-ранно детство до дълбока старост и малко саги са така изпълнени от една единствена личност, както е в даде­ния случай. Едър, тежък и масивен, по-голям от живота и два пъти по-грозен от него; буен, склонен към резки контрасти в настроения­та и реакциите си, демоничен, алчен, безскрупулен; викинг-воин с необикновена дарба за поезия, способен на неистовия гняв на берсерк и на безжалостна бруталност, ала също и на трайна привърза­ност и обич, на нежна любов... Така, независимо от своята ексцентричност и агресивност, Егил се откроява на фона на своето време, на епохата на викингите, която, подобно на елизабетинската в Англия, ценяла личността и онези, които били и воини, и поети. Както се знае, скандинавските крале имали доста поети сред най-приближените си хора, а някои от тях, като Харалд Суровия, да речем, сами „пописвали“, но такъв като Егил нямало никъде, а и той не бил приближен на никой владетел (освен за кратко - на Етелстан) и творчеството, което ни е оставил, е дълбоко лично, не официално, в неговия център е соб­ственият му живот, не битки и подвизи на короновани особи. Поезия­та, вплетена в сагата, е наистина негова в преобладаващата си част и отговаря на изискванията на едно извънредно сложно изкуство, под­чинено е на неговите художествено-естетически схеми, ала само привидно: макар да предлага съвършенство на формата такава, каквато я е изисквало скалдовото изкуство, зашеметяващата бездна на чув­ствата в „Загуба на синове“ и в „Песен за Аринбьорн“ (Arinbjarnarkviða) й отреждат по-заден план - в това се състои приносът, с който го е обо­гатил Егил, проправяйки не пътека, а път за своите следовници и те в продължение на над три века, както отбелязва Сугурдур