на особена почит. Познаването на живота, делото и трагичната участ на самия Снори Стурлусон без съмнение ни помага да разберем защо, ако в останалите саги от този тип се описват посещения в други страни на исландци, съвременници на Егил Скалагримсон, приемани охотно от крале и придворни, обект на възхитата и обичта на кралици, на знатни дами и които се завръщали оттам, натоварени с приятното бреме на известност и дарове, в тази за Егил основанията на героя за гордост и отъждествяването на слава и достойнство при него нямат нищо общо с изяви в областта на феодално-придворния жанр, считан за господстващ в поезията на скалдовете.

В „Сага за Егил“ - действително епическа творба във всяко ед­но отношение, са проследени съдбините на хора от четири поколе­ния, на мъже от рода мирармен от 850 г. до края на X век и на две поколения норвежки крале, както и взаимоотношенията между всъщ­ност не дотам многобройни персонажи. Дядото на Егил, Квелд-Улвур, живее в Норвегия по времето, когато Харалд Красивокосия се стре­ми и успява да централизира кралската власт и да й подчини страна­та в максималната възможна степен. Самият Квелд-Улвур не проя­вява агресивност в неприязънта си към него, но без заобикалки от­казва да му служи под предлог, че е стар. Торолф, по-големият от двамата му сина, напротив, иска да стане приближен на суверена, докато брат му Скалагримур („Плешивия Грим“), споделя неохотата на баща си и недоверието му към краля и институцията, която оли­цетворява. „Схемата“ се повтаря и при следващото поколение: Ска­лагримур има двама сина, Егил и Торолф. Вторият се сприятелява с кралския син Ейрик, но Егил не споделя тази привързаност и то ос­нователно - Торолф се смразява с Ейрик и в края на краищата поги­ва от ръката му. Това окончателно определя крайно враждебното от­ношение на Скалагримур към краля и семейството му, трудно потис­кано дотогава. Интересно впрочем е противопоставянето в сагата на диаметрално противоположните типове мъже във фамилията на Квелд-Улвур: двамата Торолфи са красиви и светли, докато Скалагримур и Егил отблъскват подобно на него и са тъмнокоси, невъздържани, зло- езични. Наистина заслужава да се отбележи сложната представа за това, какво е герой и идеал за него, която авторът ни внушава, а и открито демонстрира. Егил и баща му са буйни, алчни, външността им не предразполага повече от техния нрав и темперамент. При все това обаче читателят следи с много по-голям интерес перипетиите именно на Егил, отколкото дворцовата