с Владимир Башев, отначало приятел, впоследствие съпруг - и с ясното разбиране, че тя допринася в голяма степен за моята лична еволюция, че дори представлява един вид школа, житейска, духовна, творческа. Затова и тази загуба бе за мен така невъзстановима, ставаше дума за вече трагичното отсъствие не просто на близък човек, в някакъв смисъл и на колега, но за спътник-водач, какъвто твърде малко жени намират в своите брачни съжители. Владимир ме познаваше много добре и беше разбрал какво ми трябва, за да преодолея комфортната инерция на дотогава безоблачното ми съществуване, изпълнено с възможности за разширяване на кръгозора, с каквито не разполагаха повечето мои връстници. Затова, някак по-скоро интуитивно, отколкото осъзнато, аз приех предложението, което той ми направи още в първите седмици на нашия съвместен живот - да се явя на изпит за репортерско място в БТА. Там директорът Лозан Стрелков, журналист и публицист, драматург, беше наложил на състава й определени, бих ги нарекла дори „безпощадни“, критерии за професионална годност и отговорно отношение към работата, без друго достатъчно сложна и динамична, а в някои отношения и дори опасна.

Това ми беше известно, но аз все пак се вслушах в съвета на своя съпруг. И не сбърках: в БТА научих много и се постарах да отговоря на очакванията към мен най-напред като репортер, а впоследствие като зам. главен и главен редактор на седмичника ЛИК. Никак не беше леко, но характерът ми е такъв, че при трансформационната му еволюция, изобщо необходима за съществуването, го захранват предимно трудностите и провокациите, каквито слава Богу, вече не ми липсваха. Духът на сурова взискателност в съчетание с работохолизъм, предпоставен и от амбицията да не изоставаш от другите, а и от себе си, на колегиалната взаимопомощ като платформа за разрешаване и на най-заплетените проблеми, на неотклонността при отстояване на принципите, в които вярваш, считам и до днес за най-ценната придобивка и от моята турбулентна служебна кариера през годините, и от напрежението, с което заплащах за упорството си да работя без отдих и у дома. Вземах пример от Владимир Башев, денонощието не му стигаше, той пишеше стихове, есета, либрета и пр. все в малките му часове, а през останалото време се бореше, макар на друго равнище от моето, с далеч по-сложни ситуации и проблеми, сякаш незрими зад впечатляващата фасада на кариера, свръхуспешна за толкова млад човек. Относно тежките моменти в нея научавах по-скоро от неговите приятели и колеги, но макар че той най-често ги премълчаваше, усещах омерзението и болката, които му причиняваха завистливостта на посредствените, политическото интригантство, подлостта и лицемерието. Помня огорчението му, когато в последния момент бе отменено негово литературно четене, и то в самото начало на творческия му възход, отрано съпътствано от широка популярност... Добре помня и изражението на лицето му, когато ми посочи един пасаж в „Дневник на писателя“ на Достоевски, съдържащ следната поговорка (цитирам по памет): „Ако се навеждам за камък всеки път щом ме залае някое псе, няма да