в този “спорт“, който бих окачествила като „бягане с препятствия“. От примера на родителите си узнах, че изисква съответен тренинг, психическа и физическа издръжливост, известен шанс и, разбира се, стимули, сред които очакванията за купа на финиша като че ли заемат последно място. Тяхната борба не само за собственото им професионално-творческо утвърждаване, а и за това на новите социално-етични и културни ценности в българското общество след победата над монархофашизма, не беше лека, изискваше не само енергията на младежката действеност, каквато не липсваше и на двама им, но също известно вътрешно „пречупване“ в смисъла на повече или по-малко болезнено приспособяване към някои спорни аспекти на политическите реалности още тогава, отначало разисквани само във вътрешния фамилен кръг, в чийто център бяха най-близките им хора, а значи и аз с Васа.

Изключван отвсякъде като антифашист, баща ми (1914-1981) бе правил опити да продължи и завърши висшето си образование най-напред в Белград, а след това и в Париж, благодарение на всеотдайната подкрепа на своите родители, Васил и Найда Ганчеви, средни селски стопани в село Малка Брестница, Тетевенско, които не се поколебали да продадат и земеделска земя, и пендарите на баба, за да му осигурят такава възможност. Бил е на два пъти в концлагер, преследван и репресиран за убежденията и дейността си на активист на Земеделското младежко движение, а майка ми (1915-1984) трябвало да напусне университета, където следвала немска филология, поради икономическа невъзможност да продължи обучението си. (Спомням си хубавите думи, които не пестеше за тази своя „красива и много интелигентна студентка“ професор Жана Гълъбова почти при всеки контакт в нашето общуване по литературно-академична и издателска линия през последните две-три десетилетия на миналия век). Била съм пеленаче, когато майка ми е била привиквана на разпити от небезизвестния Гешев в Дирекцията на полицията, а и бомбардировките на София, интернирането на баща ми, нечовешкото напрежение в страната ни и в света насищали с достатъчно тъмни тонове картината на действителността, в която съм направила своите първи стъпки.

Годините на моето детство и ранна младост обаче преминаха в съвсем друга атмосфера, изпълнена със светлината на общуването и другарството, свързали трайно моите родители с едни от най-видните личности у нас и в създадения от тях дом до днес витаят спомените за срещите и разговорите им с творци и общественици, посещавали го достатъчно често, за да оставят в него трайните следи на своето присъствие. В момента се сещам за имената на Георги Караславов, Петър Динеков, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Пантелей Зарев, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Вера Мутафчиева, Леда Милева, Соня Бакиш, Блага Димитрова, Свобода Бъчварова, Невена Стефанова, Асен и Росица Босеви, Богомил Нонев, Божидар Божилов, Христо Сантов и Мила Павлова , също художниците Дечко Узунов, Илия Бешков, Милка Пейкова и Георги Ковачев, Ваня Дечева, Веса Василева, Тодор Панайотов и Жана Костуркова, Стефан и Лиляна Дичева, прочутите оперни певци Николай Гяуров