Българската публика познава както големите класици на тези литератури, така и някои съвременни автори. Има ли все пак бели полета в българската им рецепция?

- Понастоящем се намираме в четвъртия етап на възприемането и усвояването на литературите на седемте народа и петте държави в пределите на обширния ареал в Северна Европа, наричан Нурден или Скандинавски север. Известно е, че става дума за Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция, но също за Ферьорските острови и Гренландия, обвързани политически, икономически и административно с Дания. Напоследък обаче се говори и за Балтонурден или за Скандинавско-балтийски север (т.е. горепосочените държави плюс Естония, Латвия и Литва), така че наблюдаването и преносът на литературите, изобщо на културата оттам, се превръщат в по-сложна изследователска и творческа задача. Още повече, че става дума за съвкупност, „монохромна” само при повърхностен поглед и от по-голямо разстояние, а всъщност преливаща в нюансите на различни езикови и художествени взаимовлияния, на общи традиции и прилики, но и на отлики. С известна условност, не и неточно, можем да очертаем етапите на периодизацията в представянето им у нас в такава последователност: от края на XIX в. до този на 40-те години на XX (Андерсен, Ибсен, Стриндберг, Хамсун, Микаелис, Лагерльоф, Ахо, Банг, Якобсен, Понтопидан, Унсет...) и от неговата втора половина (Киркегор, Брандес, Бликсен, Нексьо, Линдгрен, Лундквист, Бойе, Дагерман, Валтари, Лакснес, „Староисландски саги и митове”...) докъм началото на 90-те години, когато светът заговори за психологическия реализъм на Севера, заменил магическия на латиноамериканския Юг (Петер Хъо, Юстайн Гордер, Хербьорг Васму, Ейнар Маур Гудмундсон, Ларш Гюстафсон, Пер Улув Енквист...). Тогава тези и други автори от ареала дадоха идейно-естетически импулси на модерната белетристика, поезия и драматургия в много страни, също и тук. Световният „бум” на превеждане и издаване на скандинавски автори, който можем да отнесем към средата и края на 90-те години, съвпада с основаването и развитието на специалност „Скандинавистика“ в Софийския университет, една от най-жизнеспособните академични дисциплини във висшето ни филологическо образование. Представите на българската читателска публика за скандинавските литератури и за отразявания в творбите им свят се разшириха неимоверно и може без преувеличение да се каже, че почти всяка трета книга, която през последните две десетилетия излиза от печат у нас, е на автор от Норвегия, Швеция, Финландия. Зачестяват също преводите от исландски и датски. Количествените показатели на тази продукция днес са наистина впечатляващи, нейният масив е труден за обглеждане и следователно за анализ, та вместо да изреждам новопреведените и новоиздадени писатели от този ареал, ще посоча някои стойностни автори, които все още липсват не толкова на нашия пазар, колкото на културата ни, с надеждата, че ако доскоро са били в категорията „бели петна”, пресъздаването им на български няма да ги превърне в „черни“, т.е. да ги нареди до вече немалкото на брой недобре преведени и издадени